Евгений Гуляковски - Планета за контакт

Той е длъжен да бъде по-силен от другарите си, да подкрепя тяхното мъжество… Трудно ли беше? Разбира се, че беше трудно, но щом е станал космически лекар, значи е длъжен да стои на вахта докрай. Не правеше това достатъчно добре и не му харесваше сеоа немарливият човек, седнал неподвижно, несговорчив и остър, не умеещ да прави нищо както трябва, ето дори да разбере за какво служат тези съоръжения… Вместо да търси отговор на загадката, той се търкаля в психически транс в този клас… Защо клас? Ами да, на Земята щяха да го нарекат клас или тренировъчен стенд. Наименованието е без значение, не е важно. Важно е само това, за какво е направено всичко и дали той ще може да го разбере, а после да запази разсъдъка си и паметта… Впрочем, сега малко го вълнуваше съдбата на Доктора, тя стана за него само символ в сложното уравнение, което той решаваше и от решението му зависеше нещо много по-голямо от неговата съдба. В това уравнение влизаха по някакъв начин и сегашните му мисли и втората външна страна на неговия раздвоен свят.

Мислите се появяваха ясни и изпъкнали, сякаш бяха гравирани върху черен камък. При това бяха подчинени на съзнанието му. Подобно чувство възникваше, спомни си той, когато слагаше каската на машината, стимулираща творческите процеси, само че там това не носеше радост и не пораждаше чувството за огромна отговорност, което възникваше тук. Сякаш той наяве строеше всички тези въображаеми конструкции и отговаряше за всичко, което ставаше вътре в тях, и за крайния резултат. Контактът с машина не можеше да остави след себе си такова усещане за зрялост, за придобит емоционален опит.

Когато пред очите му се разсеяха и последните смътни сенки, акумулаторният му фенер почти беше изгаснал. Тлееше само малкото червено огънче на жичката… Батерията се е изхабила изцяло, значи всичко това е продължило няколко часа… Това беше първата му съзнателна мисъл. От пода се излъчваше остър студ. Беше странно, че изобщо може да се усеща нещо, след като беше седял неподвижно толкова дълго върху студения камък. Вече нищо не се движеше на тавана на клетката и нямаше никакъв звук. Той с учудване видя, че докато е бил в безсъзнание, креслото се е повдигнало, отдръпнало се е от фокуса на тавана заедно с пода, ако всичко това не му се бе присънило. Малка халюцинация, един малък психически транс…

Той знаеше, че не е така. И още веднъж се убеди, след като видя, че вдигнатият под закрива изхода от клетката. Но това изобщо не го безпокои. Ще има изход, щом като му трябва. И наистина, още щом си го помисли, подът много бавно, плавно и абсолютно безшумно тръгна надолу.

Ветровете на планетата доста бяха ошмулили малката зелена горичка на брега на морето. Тя изглеждаше разрошена и съвсем неистинска. Все така не можеха да се окъпят или да ловят риба в това чуждо море, и все пак, точно тук те долитаха винаги, когато трябваше да обсъдят нещо особено важно.

Докторът строеше от пясък странни геометрични фигури и бавно разказваше подред. Само най-накрая той се надигна, за да хвърли в морето острото каменно парче, върху което седеше, но така и не успя, защото въпросът на Кибернетика го накара да се замисли.

— Какво, значи под пода е имало някакъв механизъм, който е осъществил движението му, или ти не си забелязал — попита Кибернетикът.

— Нямаше никакъв механизъм. Или поне на мен така ми се струва — тутакси се поправи Докторът. Неизвестно по какви причини той вече избягваше резките съждения. — Не мисля, че там е имало някакъв механизъм. На тях изглежда им е непознато самото понятие механизъм. Механизъм — това е само предавател между нашето желание и природата, в която с негова помощ ние произвеждаме някакво изменение, но изисква за това твърде скъпа цена.

— А от тях, според теб, природата не изисква цена?

— Те са успели да минат без предаватели. Проникнали са в самата същност на материята, научили са се да управляват нейните полета и преобразявания без всякакви механизми.

— Не са проникнали те , те управляват — тихо възрази Физикът. — А подът е тръгнал по твое желание.

Няколко секунди Докторът гледаше Физика, без да мига. И дори под загара му се виждаше как беше пребледняло лицето му. Изведнъж той внимателно разтвори ръцете си, в които до този момент стискаше тежкия остър камък. Камъкът неподвижно увисна на около метър от земята, после се повдигна и Докторът го взе отново.

— Точно това исках да кяжа — все така тихо каза Физикът.