Евгений Гуляковски - Планета за контакт

— Ако не бяха тези размери, бих повярвал.

Долният ред от клетки, засегнати от цепнатината, напомняше неголеми стаи с правилна геометрична форма.

— Осемгранни призми. Не прилича много на клетка, а?

— Да… — замислено каза Докторът. — Живата клетка е скарана с геометрията, а тези клетки твърде много си приличат.

— Не съвсем — мрачно каза Кибернетикът. — Във втората от края има проход.

— Къде?

— Ето там, по-наляво.

— Може би за днес стига? — попита Физикът, — Хайде да отложим за утре по-нататъшните си изследвания

Всички едва се държаха на крака от умора и предложението на Физика се прие без възражения.

Късно през нощта Докторът събуди Райков.

— Не мога да спя, Дима — оплака се той. — През цялото време този „улей“ 4 4 Пак същата грешка: „улей“ вместо „кошер“. Бел.Mandor ми е пред очите. Има нещо много познато в него, но не мога да разбера какво е. Хайде да погледнем още веднъж, какво ще кажеш?

— Може би е по-добре утре?

— Какво значение има! Разбира се, ако не искаш, аз ще отида сам. За мен е много важно да го видя сега. Струва ми се, че ще си спомня нещо важно, което ще забравя до сутринта; кой знае, може би ще разгадаем тази нова изненада!

— Разбира се, не будиш Физика, знаеш, че при него номерът няма да мине!

Като помърмори още малко, Практикантът се измъкна от чувала. Нощта тук беше много светла, много по-светла, отколкото в клисурата. Виолетовото излъчване на атмосферата изпълваше всички предмети с някаква призрачна светлина. Нямаше дори сенки.

До пирамидата стигнаха без приключения. Плътната тишина на подземието действуваше угнетяващо и Практикантът съжали, че се бе поддал на уговорките на Доктора.

Докторът отчуждено разглеждаше каменните клетки.

— Е, какво — нетърпеливо попита Практикантът, — може би стига толкова? Ще се връщаме ли?

— Забеляза ли, че от периферията към центъра на площта се усложнява геометрията на телата, с всеки ред сингонията 5 5 Сингония — група от кристали с еднаква геометрична форма. е с една степен по-висока. Отначало — пирамиди и конуси, после — хексаедри, октаедри и така нататък…

— И какво от това?

— Никога не съм обичал математиката. А тук това ми действува, не го ли усещаш? В това има нещо грандиозно, някаква застинала мелодия. В тези фигури и линии има стройност, логическа завършеност, сякаш някой е решавал неизвестно уравнение, но вместо графики е чертал пространствени обемни фигури. Грешил е. Започвал е отначало. Все повече се е приближавал към решението, но така и не е могъл да завърши гигантската си работа. Незабелязано, развито логично, но — недовършено… Почти ясно и все пак не може да се схване същността. Сякаш гониш собствената си опашка, като през цялото време увеличаваш скоростта, струва ти се, че решението е близко, съвсем близко…

Геометричният лабиринт много прилича на живата материя и в същото време й е много чужд, дори враждебен. Живата материя е хаотична и непоследователна в своето развитие. Тя е имперична. Тук всичко е иначе… Ами ако е така, защото нашият опит не е в състояние да построи математически фундамент на биологията? Може би, затова ние не можем да разберем? А ти как мислиш?

— Не знам. Освен каменни стени не виждам нищо друго. Никакъв смисъл.

— Жалко… На мен ми се струваше, че ти трябва да разбираш по-добре…

— Мислиш, че след контакта съм станал друг? Че нещо в мен се е променило?

— Такова силно въздействие не би могло да остане безследно. Тяхната логика и разум би трябвало да ти са по-ясни. Но, вероятно греша. Нищо. Все едно, ние ще разберем. Длъжни сме да разберем. Твърде много това е потребно на Земята.

— А ти все още ли вярваш, че ние ще можем да се върнем?

— Нищо не знам, освен че няма да спрем. Докрай ще се борим, за да предадем на Земята всичко, което вече знаем и което ще узнаем за тази планета. Почакай ме тук. Искам да видя как изглеждат тези клетки отвътре.

— Да идем заедно.

— Имам чувството, че човек трябва да влиза там самичък.

Докторът направи крачка към отвора и почти веднага изчезна в тъмнината.

Практикантът седна на един камък. В абсолютната неподвижност и тишина на подземието сякаш беше спряло дори времето.

Докторът уверено зави надясно, сякаш някой го беше повикал. Мина през дълга галерия от еднакви цилиндрични клетки и още веднъж зави надясно. Малката осемгранна клетка, в която влезе, почти по нищо не се отличаваше от останалите. Но в средата й имаше странно съоръжение. Докторът насочи към него фенера си.