Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Настъпи нощта и най-сетне остана със себе си: с мен, побърза да уточни Фалк. В началото той бе по-силният, може би защото бе по-наясно с обстановката. Именно Фалк първи бе подхванал вътрешния диалог: „Трябва да поспя, Рамарен“, а Рамарен, приел думите по мисловен път, отвърна по същия начин: „Страх ме е да заспя“. Разбраха се Рамарен да остане буден, докато Фалк поспи. За Рамарен сънят на другия бе като тревожно ехо от дъно на пещера.

Все пак времето помогна да преодолее страха си и призори, когато лъчите на слънцето затрептяха по прозрачните зелени стени на стаята, той вече правеше първите си стъпки в овладяването на мислите и действията си.

Невъзможно бе да се смесят спомените на двете личности. Съзнанието на Фалк бе заело значително количество неврони, които остават свободни при високо развития мозък — празните полета от Рамареновия ум. Основните двигателни и сензорни пътища никога не бяха попадали изцяло под едно, или друго управление, така че и в момента се командваха от двамата — трудностите произлизаха от различията в навиците и начина на на възприятие. Всеки предмет можеше да изглежда различен в зависимост от това как го възприема Фалк или Рамарен и въпреки че в далечна перспектива тази способност можеше да донесе значителна полза за правилното оценяване на обкръжаващата действителност, за момента тя създаваше само неприятности и му носеше постоянен световъртеж. Още по-объркани бяха нещата на интелектуално и емоционално равнище, в някои случаи чувствата им влизаха в открито противоречие. И тъй като спомените на Фалк покриваха само неговия период от „живота“, също както и спомените на Рамарен, двете „картини“ от света не се допълваха, а наслагваха една върху друга. Рамарен така и не успя да нагласи новопридобитите спомени в празнината, останала от времето когато беше съществувал само телесно. Къде всъщност е бил преди десет дни? Отговорът дойде веднага, но от другата страна — пресичал е заснежени планини тук, на Земята, на гърба на някакво муле. Това го знаеше Фалк, докато Рамарен помнеше, че преди десет дни е бил при жена си, в тяхната къща сред високите зелени равнини на Уеръл… Представите на Рамарен за Земята противоречаха почти във всичко с познанията, които бе натрупал през тези шест години Фалк — единият я бе видял с очите си, другият я познаваше само от легенди и устни предания. Ала постепенно двамата свикнаха не само да споделят и сравняват наученото, но и да откриват отправната точка, която можеше да ги отведе при пълното сливане. Защото оставеше нерешен неизбежният факт: двамата обитаваха едно тяло, въпросът беше не как да го поделят, а как да го възприемат като нещо естествено.

Разбирателството беше трудно осъществимо — може би дори невъзможно. Всяка една от двете личности се опитваше — често съвсем неволно — да вземе нещата в свои ръце и да доминира над другата. Ала дори тук настъпи промяна — сега вече Рамарен бе този, който ръководеше по-често, защото навигаторът на „Алтера“ беше човек решителен и волеви. В сравнение с него Фалк се чувстваше като малко дете — можеше да предложи не повече от шепа познания от живота си в гората, но Рамарен бе този, който ги използваше за да взима решения.

Имаше един въпрос, чийто отговор бе от съдбоносно значение: можеха ли, или не биваше да се доверяват на шинга? От една страна беше вроденият страх на Фалк от Господарите — останал му наследство от първите години на „възпитание“ в Гората. Ако този страх се окажеше безпочвен, ако Фалк бе станал жертва на суеверие и невежество, тогава всички останали рискове и опасности бяха въображаеми. В началото Рамарен смяташе, че това е най-разумното обяснение, но съвсем скоро се отказа от него.

Спомни си за лъжите и противоречията, които неговият двоен ум бе доловил. Абундибот бе отказал да разговаря мисловно с Рамарен с обяснението, че шингите избягвали да употребяват паравербална реч: Фалк знаеше, че това е лъжа. Защо бе излъгал Абундибот? Обяснението бе просто — защото в противен случай трябваше да разкаже чрез мисловен език и историята за унищожаването на екипажа на „Алтера“, историята, която също не отговаряше на истината.

Въпреки че почти същата история бе разказал на Фалк — при това на мисловен език.

Ако е измислена, значи шингите наистина могат да лъжат и с мисловна реч.

Измислена ли е?

Рамарен повика на помощ спомените на Фалк. В началото не му се отдаде, двамата нямаха опит и често си пречеха, но скоро напипаха верния тон и докато тялото, което деляха, крачеше нервно напред-назад из стаята, той си припомни заслепяващата тишина в думите на Абундибот: „Ние, които вие познавате като шинги, сме хора…“ Дори докато повтаряше тези думи в паметта си, Рамарен осъзна, че в тях се крие лъжа. Значи шингите наистина можеха да лъжат телепатически — верни се оказаха предположенията и страховете на хората. Шингите — ето кой бе истинският Враг.