Урсула Гуин - Градът на илюзиите

— И как съм се наричал през тези отминали шест години?

— Как са ви наричали? За туземците ли питате, преч Рамарен? Не съм съвсем сигурен какво име са ви дали, ако въобще са си правили този труд…

Фалк, това беше името. Фалк.

— Добре — кимна неочаквано той, — ще поговорим за всичко това малко по-късно. Това, което чух от вас, ме обезпокои. Искам да остана сам за малко.

— Но разбира се, разбира се, преч Рамарен. Ори, вашият млад приятел, няма търпение да ви навести — желаете ли да го повикам?

Ала Рамарен вече бе престанал да го чува, потънал в себе си, вглъбен дълбоко в мислите си така, както го можеше само някой, достигнал неговото Ниво. Думите на другия бяха като шум в стаята.

— Ние също горим от нетърпение да ви зададем най-различни въпроси и да чуем отговорите. — Тишина. После отново шум: — Нашите прислужници чакат разпорежданията ви отвън — пред вратата. Стига да поискате нещо — освежителни напитки или компания — достатъчно е само да произнесете желанията си гласно. — Отново тишина и този път най-сетне неприятното присъствие в стаята изчезна.

Рамарен не му обърна внимание. Беше твърде зает със себе си, за да следи какво става наоколо. Бъркотията в мислите му нарастваше и заплашваше да достигне опасни размери. Имаше чувството, че го карат въпреки волята му да се изправи пред нещо, което не беше в състояние да понесе, ала същевременно това бе единствената възможност за изход от положението. Въпросът беше кой и защо има полза от подобно развитие на нещата? Засега фактите следваха относително проста закономерност — убили са го, а сетне са го върнали към живот. Какво обаче е било по време на смъртта, тази смърт, която не помнеше?

За да избегне паниката той реши поне за малко да се откъсне от нежеланите мисли и огледа стаята, надявайки се някой по-интересен предмет да привлече вниманието му. Нуждаеше се от солидна основа, от камък, върху който да започне градежа на новия си живот. Но всичко наоколо бе чуждо, непознато, измамно, дори подът под краката му бе като плътна, светеща мъгла. В този миг зърна книгата, която бе разглеждал преди да влезе непознатата и да го нарече с името, което не помнеше. Или не желаеше да си спомни. Книгата — беше я държал в ръцете си, усетил бе че е съвсем истинска, част от реалността. Вдигна я внимателно и я разтвори на страницата, от която започваше. Ситно изписани колонки от красиви, но нищо незначещи за него символи. Напомняха малко на старата азбука, която някога бяха използвали в Колонията. Докато разглеждаше началото на текста, без да разбира написаното, неочаквано в мислите му изплува някаква дума:

Той се загледа в мургавата, изпъстрена с белези ръка, която държеше книгата. Чия бе тази ръка, видяла не един ден под чуждото слънце? Чия?

Не можеше да си спомни името, нито знаеше къде да го прочете. В съня си е чел тези строфи, в дългия си сън, или в смъртта.

И в този миг сънят се върна при него и го изпълни като гигантска, опустошителна вълна.

Той беше Фалк и същевременно Рамарен. Беше глупак и мъдрец: човек роден два пъти.

През тези първи и страшни часове той се молеше поне за кратко, дори за частица от секундата, да остане само с едното от присъстващите в него съзнания. Веднъж, когато извика болезнено нещо на родния си език той не разбра думите, които бе произнесъл и това му се стори толкова ужасно, че заплака: Фалк бе този, който не разбра, ала плачеше Рамарен.

Може би тъкмо в този миг на безкрайно отчаяние той за първи път докосна така жадуваната точка на равновесие — центъра, в който отново бе една единствена личност. После го загуби, но вече знаеше, че има надежда да постигне хармония в душата си. Хармония: когато беше Рамарен, тази идея бе едва ли не смисъл на цялото му съществуване, в името на осъществяването й бе положил неимоверен труд и бе овладял една изключително сложна дисциплина за духовно усъвършенстване. Сигурно само на нея дължеше това, че не бе изгубил здравия си разсъдък през отминалите няколко часа на безумие. Ала все още до пълното съчетаване на двата ума, обитаващи мозъка му бе далеч, всеки от тях трябваше първо да отстъпи по малко, да се примири с някоя загуба в името на общото разбирателство. Почти не можеше да мръдне, парализиран от кошмарното усещане, че притежава две тела, или по-скоро, че се състои от две самостоятелни и коренно различни личности. Въпреки изтощението си не успя и да заспи: твърде много се плашеше от пробуждането.