Урсула Гуин - Градът на илюзиите

— …не знаят, че съм тук — довърши междувременно жената първото изречение. — Кажи ми сега, кой от двама ни е лъжец? Извървях редом с теб безкрайния път, стотици нощи лягах до теб, а сега ти дори не знаеш името ми. Знаеш ли го, Фалк? Помниш ли как се казвам? А твоето име знаеш ли?

— Аз съм Агад Рамарен — рече той и потрепери от това колко странно и чуждо прозвуча гласът му.

— Кой ти го каза? Ти си Фалк. Не помниш ли един човек, на име Фалк? — доскоро той обитаваше в твоето тяло. Кен Кеняк и Краджи ми забраниха да произнасям името му пред теб, но аз не мога повече да търпя игрите и интригите им. Предпочитам да играя моята игра. Не помниш ли името си, Фалк? Фалк… Фалк… Фалк — нищо ли не ти говори това? Ах, глупако мили, гледаш ме като изхвърлена на сухото риба!

Той сведе поглед. В уерълианското общество не беше прието да втренчваш поглед в очите на другия, смяташе се за проява на лош вкус. Освен това, смущението му беше нараснало, заради онова, което бе чул. Помисли си, че жената сигурно е вземала възбуждащи лекарства, или халюциногенни препарати защото гласът й трепереше, а и лицето й беше съвсем пребледняло. От друга страна не беше съвсем сигурен, че разбира за какво точно му говори, но очевидно го обвиняваше за нещо, което е направил, или е не е успял да направи. Дали заради агресивното й поведение, или заради името, което непрестанно повтаряше, той се почувства дълбоко подтиснат, уплашен, смазан.

Рамарен извърна глава встрани, за да й покаже, че за в бъдеще ще избягва да кръстосва поглед с нейния и произнесе с тих, успокояващ глас, използвайки същия древен език, който бе научил от книгите в Колонията:

— Кажете ми, вие от Расата на Хората ли сте, или ви пращат Враговете?

В отговор тя се засмя огорчено, с пресипнал глас.

— И двете, Фалк. Няма никакви Врагове, макар че съм на служба при тях. Слушай, кажи на Абундибот, че името ти е Фалк. Кажи го и на Кен Кеняк. На всички Господари го кажи — и ще видиш как ще се изплашат! Фалк — така им кажи, че се казваш!

— Достатъчно.

Както и преди гласът му бе тих, но този път прозвуча заповеднически и тя млъкна, със зяпнала уста. Когато заговори отново, стори го за да повтори името, с което се обръщаше към него. Вече не смееше да настоява, а го умоляваше, но той не й отвърна. Жената очевидно беше в някакво странно, неуравновесено състояние и всякакъв по-близък контакт — особено паравербален — в такъв момент водеше след себе си множество неосъзнати рискове. Внимателно, без никакви видими признаци, той се отдръпна вътре в себе си и престана да я забелязва, както и да чува гласа й. Имаше нужда да събере мислите си, очевидно с него ставаше нещо много странно, причината за което едва ли бяха наркотични лекарства. Разполагаше със съвсем малко време и очевидно можеше да разчита единствено на духовната дисциплина, която бе овладял заедно с посвещаването си в Седмо ниво. Гласът на жената продължаваше да се издига, прераствайки в истеричен вой и тогава, в онзи миг, когато към злобата и ненавистта се прибави заплашителният оттенък на замисленото насилие той долови второ присъствие в стаята. Завъртя се бързо, готов за действие — жената бе извадила изпод странните си одежди нещо, което наподобяваше оръжие, но стоеше неподвижно, вторачила поглед не в него, а във високия мъж пред вратата.

В стаята се възцари тишина, ала новодошлият отправи към жената толкова мощна телепатична команда, че дори Рамарен потрепери. Жената разтвори пръсти, оръжието в ръката й изтропа с металическо дрънчене на пода, а тя побягна през глава от стаята — далеч от оглушителния мисловен вик. Сянката й се мярна за миг от другата страна на стената, сетне изчезна.

Високият мъж извърна поглед към Рамарен и продължи с езика на мисълта, но този път със значително по-малка сила:

„Кой си ти?“

„Агад Рамарен“ — отвърна по същия начин Рамарен, но не се поклони. Кои бяха тези хора? В сблъсъка, на който току що бе станал свидетел, имаше зловеща заплаха и непреодолим ужас и нищо, което да предизвика уважението, преклонението или дори доверието му.

Едрият мъж пристъпи напред, а на устните му играеше усмивка, която контрастираше със суровото му, смръщено лице. Той се поклони любезно и продължи, този път с Езика от Книгата.

— Аз съм Пелю Абундибот и те приветствам сърдечно на Земята като мой роднина, син на многолетни изгнаници и пратеник от Последната колония!

Едва сега Рамарен се поклони, но съвсем леко, а сетне огледа замислено другия.