Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Но мракът го изпревари.

Това беше тихо, сумрачно място, озарено от мъжделива светлина, сякаш се намираше навътре в гората. Отпаднал, лишен от сили, той продължи да лежи в онова неясно състояние между съня и бодърстването. Понякога сънуваше, или си припомняше сцени от по-ранни сънища. После отново се пробуждаше сред тишината и бледата светлина.

Нещо се раздвижи съвсем близо до него. Той завъртя глава и впери поглед в младия, непознат мъж — почти момче.

— Кой си ти?

— Хар Ори.

Името пропадна като камък в съненото спокойствие на неговия ум и изчезна без следа. Останаха само малки концентрични кръгове, които се разширяваха бавно, докато накрая най-външният от тях докосна брега и се разчупи. Ори, синът на Хар Уедън, един от Пътешествениците… дете, момче, родено през зимата.

По спокойната повърхност на мислите му премина лека вълна. Той затвори очи, опитвайки се да си възвърне доскорошната безпаметност.

— Сънувах… — промърмори накрая със затворени очи. — Сънувах много неща…

Но вече беше съвсем буден и отново виждаше уплашеното лице на момчето. Наистина беше Ори, синът на Хар Уедън: само дето бе пораснал, като че бяха изминали още няколко лунни фази — ако са оцелели след Пътешествието.

Какво всъщност му убягваше от ума?

— Какво е това място?

— Моля ви, не ставайте, преч Рамарен — и също засега избягвайте да говорите.

— Какво е станало с мен? — Замайването го накара да се подчини на момчето и да се отпусне назад. Тялото му отказваше да се подчини — дори мускулите на устата — докато оформяше думите. Не беше от слабост, а по-скоро от някаква странна липса на контрол. Налагаше се да приложи съзнателно усилие на волята дори само за да вдигне ръка, сякаш ръката принадлежеше на някой друг.

Сякаш принадлежеше на друг… Той вторачи поглед в ръцете си. Кожата беше странно потъмняла, от китката нагоре тръгваха цяла плетеница от успоредни, синкави дупчици, леко подпухнали, като че ли бяха следствие на чести инжекции. Дори кожата на дланта бе загрубяла и мазолеста от дълга работа на открито, а не в лабораториите и компютърното отделение в Центъра за управление на полета, залата на Съвета и в Палатата на тишината…

Той се огледа разтревожен. Помещението, в което се намираха, нямаше прозорци, ала колкото и странно да му се струваше, през зеленикавите стени проникваше ярка слънчева светлина.

— Случило се е нещо непредвидено… — промърмори той. — При старта, или… Не, изглежда сме стигнали края на Пътешествието. Пристигнали сме. Сънувам ли?

— Не, преч Рамарен. Наистина пристигнахме.

Отново настъпи тишина.

— Помня само Пътешествието, сякаш беше една нощ, една дълга дълга нощ, последна нощ… Ала виждам, че тази нощ те е превърнала от момче в момък. Значи сме грешали в предположенията си.

— Не… не от Пътешествието изглеждам по-възрастен… — Ори млъкна.

— Къде са другите?

— Изгубихме ги.

— Мъртви? Казвай какво е станало, веспреч Ори.

— Вероятно са мъртви, преч Рамарен.

— Какво е това място?

— Моля ви, трябва да пазите силите си…

— Отговаряй.

— Тази стая се намира в един град, който се нарича Ес Ток и е на планетата Земя — отвърна момчето с притихнал и покорен глас, сетне продължи почти разплакано: — Не я ли познавате? Нищо ли не помните — ама съвсем нищичко? Това е по-лошо отпреди…

— Как мога да помня Земята? — прошепна Рамарен.

— Аз… трябваше да ви кажа: „Прочети първата страница от книгата“.

Рамарен не обърна внимание на разтреперания глас на момчето. Вече осъзнаваше, че се е случило нещо непредвидено и че е изминало ужасно много време. Нищо не можеше да предприеме, докато не преодолее тази противна слабост и постоянния световъртеж. Затвори очи, затвори и ума си и започна бавно и монотонно да преговаря Петото ниво на Монолозите и когато най-сетне мислите му отново се успокоиха, той призова на помощ съня.

Сънищата отново го обгърнаха, едновременно страшни и изпълнени с невероятни подробности. Малко по-късно те се разпръснаха, както слънчевите лъчи разпръсват мрака в гората и остана само един единствен и съвсем простичък сън: Намираше се под сянката, която хвърляше крилото на самолета и чакаше баща си за да го отведе в града. Горе, по хълмовете на Чарн, вятърът почти бе обрулил листата на умиращите дървета, но тук въздухът все още бе топъл и почти неподвижен. Ето че се зададе и баща му — Агад Карсен беше строен гъвкав мъж с посребрели коси, загърнат в церемониалния плащ и стиснал под ръка шлема. Крачеше бавно, почти лениво през поляната, а до него вървеше дъщеря му; двамата се смееха, защото той бе подхвърлил някаква шега по адрес на нейния първи настойник: „Внимавай с този момък, Парт, докато се усетиш и ще те оплете в мрежите си.“ Сладки, безгрижни думи, произнесени много отдавна, в неговото детство, а ето, че сега отново кънтяха в мислите му, както и веселият смях на момичето. Сестра му, по-малката сестричка, любимата Арнан… Как й викаше баща му — не по име, а с нещо друго, беше я нарекъл…