Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Рамарен не бе успял да ги понесе.

Но за разлика от него Рамарен не бе подозирал нищо, нито пък е предполагал каква сила притежават неговите вратове, докато Фалк имаше известна представа. Ето това беше разликата. Фактът, че се надяваха да възстановят паметта на Рамарен доказваше, че разрушаването на ума никога не е напълно необратимо.

Надежда — макар и нищожна. Можеше само да си повтаря: „Аз ще оцелея“ и да се надява, че това е истина. Ако има късмет, разбира се.

А ако няма…?

Надеждата е нещо по-крехко, ала същевременно по-силно дори от вярата, мислеше си той, докато крачеше из стаята, а небето над главата му се озаряваше от светкавици. В добри времена човек се доверява и радва на живота, в лоши сезони му остават само надеждите. Ала и едното и другото е изградено от една и съща субстанция — те са незаменимите посредници на ума с околния свят, с другите умове и с времето. Човек може да живее без вярата, ако това съществуване би могло да се нарече живот, без надежда той просто умира. Там, където няма взаимоотношения между хората, където ръцете не се докосват, чувствата атрофират в празното пространство, а разумът става стерилен и губи солидна почва под себе си. И тогава единствената връзка между хората е между господар и слуга, между убиец и жертва.

Законите са създадени, за да възпрепятстват инстинктите и поривите, от които хората най-много се боят. „Не убивай“ — гласеше единственият Закон на шингите. Всичко останало беше разрешено: което всъщност означаваше, че именно това е, което най-много искат… Уплашени от заложеното дълбоко в същността им влечение към смъртта им те проповядваха на висок глас преклонение пред живота, залъгвайки се със собствените си лъжи.

Най-сетне намерил известно успокоение в мислите си той извади книгата, която му бе подарил Принцът на Канзас — и която този път се постара да не изгуби — и потъна в четене преди да заспи.

На идната сутрин — може би последната в неговия живот — Ори предложи да се поразходят с въздушна кола и Фалк се съгласи, като заяви, че би желал да зърне Западния Океан. Двама от шингите — Абундибот и Кен Кеняк — помолиха любезно да им бъде разрешено да ги придружат и пътем да отговорят на всички негови въпроси за живота на Земята или за планираната за следващия ден операция. Фалк таеше някои смътни надежди да научи повече подробности за онова, което възнамеряваха да извършат с ума му, за да си създаде поне някакъв план за защита. Но те се оказаха напразни. Кен Кеняк го засипваше с безкрайни словоизлияния относно невроните, синапсите, техниките на блокиране и разблокиране, разказваше му за лекарства, хипнози, парахипнози и свързани с мозъка компютри… но нищо от наученото не можеше да му помогне, освен да подсили страховете му. Фалк скоро престана да разбира за какво му говорят.

Въздушната кола управлявана от безмълвен човек-инструмент, който не беше нищо повече от придатък към пулта за управление, прелетя над върховете на планината и се спусна право на запад към пустините, покрити с ярки мимолетни пролетни цветя. След няколко минути те вече наближаваха гранитното лице на Западната Верига. Все още начупени и накъсани от земните катаклизми отпреди две хиляди години Сиерите продължаваха да стърчат гордо в небето, увенчани със снежни корони. Зад тях се простираше океанът, лъснал на слънцето, а тук-там се виждаха тъмните петна на островите.

Някога тук е имало градове, континентът е продължавал още нататък, но сега всичко бе унищожено и потопено, а океанът се бе придвижил навътре. Забравени места със забравени имена. Докато кръжаха над тях той прошепна едва чуто: „Утре е земетресението, което ще потопи и Фалк…“

— Наистина жалко, че ще стане така — произнесе Абундибот, който очевидно го бе чул. В гласа му се долавяше задоволство. Или поне така му се стори на Фалк. Всеки път, когато Абундибот изразяваше някакви чувства, той имаше усещането, че в действителност шингът изпитва напълно обратното. За разлика от него белокосият Кен Кеняк говореше рядко и се стараеше да бъде безстрастен по всеки въпрос, който засягаха. Изглеждаше някак вглъбен, дори замечтан.

Въздушната кола направи широк завой и се понесе назад към пустинята, която делеше Ес Ток от океана, през цялото време долу не се виждаше никаква следа от човешко съществуване. Приземиха се върху покрива на сградата, която обитаваше Фалк. След няколкото часа, прекарани в компанията на хладните, почти враждебно настроени шинги, градът му се видя топъл и приветлив. Жадуваше да остане сам и те изглежда почувстваха това, защото през цялата вечер, която прекара зад стените на стаята си, не го обезпокои никой. Хрумна му, че може би шингите ще искат да го упоят, или да приспят по някакъв начин бдителността му, но изглежда им беше нужен с ясно съзнание. Оставиха го да си кръстосва фосфоресциращия под, а по-късно — да чете от книгата. Нима можеше да се опълчи по някакъв начин на волята им?