Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Ако е така, тогава ухажването на младия Ори се обясняваше с това, че наистина го готвят за свой посланик. Единствен оцелял след Пътешествието, той ще се завърне на Уеръл и ще разкаже там всичко, което е узнал от шингите за Земята — ква, ква, ква, както крякаха птиците в гората, „Грешно е да се убива“, нравоучителният елен, църкащата мишка в подземието на къщата… Наивен, честен, жертва на една огромна илюзия, Ори ще бъде като бомба със закъснител за далечния Уеръл.

На Уеръл, където паметта за Земята бе най-тачената реликва и където на зова за помощ щяха да откликнат веднага, ала вместо това щяха да научат, че никога не е имало Врагове и че Земята е една щастлива райска градина. Защо тогава да се втурват на помощ към нея — дори да го решат, едва ли ще са подготвени за онова, което ги очаква. Както пристигнаха Рамарен и спътниците му.

Ето че в спомените му заговори друг глас, глас от миналото, от гората: „Трябва да има някаква надежда, или поне знак — не може вечно да живеем така…“

Не беше пристигнал на Земята като вестоносец с добри новини — както се надяваше Зов. Друго се искаше сега от него — той трябваше да отнесе на своя далечен свят един вик за помощ, вика на цялото човечество.

„Трябва да се върна у дома и да им разкрия истината“ — помисли си той, давайки си сметка, че шингите ще се опитват на всяка цена да предотвратят точно това и че ще изпратят Ори, а него най-вероятно ще убият.

След неимоверното усилие на волята, което изискваха всички тези опити да разсъждава едновременно с двете личности, които обитаваха едно и също тяло, умората, която го налегна, бе почти непреодолима. Той се отпусна изтощен върху леглото и подпря главата си с ръце. „Да можех само да се върна — помисли си с носталгия, — отново да съм при Парт и двамата да се разхождаме из гората…“

Това бе едновременно мечта и началото на съня, а мечтателят бе Фалк. Рамарен на свой ред се опитваше да извика в мислите образа на жена си — тъмнокосата и златоока хубавица Адрайс, облечена с най-хубавата си рокля от хиляда сребърни верижки. Нямаше я вече и венчалната му халка. А и Адрайс сигурно отдавна си бе отишла от този свят. Още когато склони да се омъжи за Рамарен, вече знаеше, че едва ли ще изкарат повече от половин лунна фаза заедно, защото той бе сред определените за Пътешествието до Тера. През цялото време, докато е пътувал насам, тя е живяла своя живот и сигурно бе издъхнала преди стотина земни години. Далеч отвъд озарената от хладни звезди космическа пустош.

Кой беше мечтателят и кое — сънят?

„Трябвало е да умреш преди повече от век“ — бе му казал Принцът на Канзас и тогава Фалк така и не разбра за какво говори. Ала другият изглежда бе почувствал дълбоко в него присъствието на още една личност, на родения преди много години звезден пътешественик. Дори Рамарен да открие начин да се завърне на Уеръл, светът, който ще завари ще е от далечното бъдеще. Повече от триста години, или пет и половина гигантски уерълиански години ще са изминали на неговата родна планета и всичко ще бъде променено до неузнаваемост. Уеръл ще му се стори дори по-чужд от Земята.

Имаше само едно място, където можеше да се завърне и където щяха да го посрещнат с разтворени обятия и обич: Къщата на Зов. Нея никога нямаше да види. Пътят, който го чакаше, водеше другаде, далеч от Земята. Сега вече беше съвсем сам и сам трябваше да измине този път до самия му край.

Когато се събуди, стаята бе озарена от ярка дневна светлина. Рамарен стана и почувствал глад доближи вратата и поиска да му донесат храна. Не последва отговор, но съвсем скоро влезе един от хората-инструменти с поднос храна. Тъкмо когато привършваше с яденето откъм вратата се разнесе мелодичен звън. „Влез!“ — извика Рамарен на келшакски и в стаята влезе Хар Ори, последван от високия шинг Абундибот и още двама, които Рамарен не беше виждал досега. Въпреки това имената им от само себе си изникнаха в ума му: Кен Кеняк и Краджи. Двамата се представиха и той им кимна любезно. Рамарен постепенно откриваше, че не е никак трудно да се владее и да държи Фалк скрит дълбоко в себе си. Още в началото почувства, че менталният специалист Кен Кеняк прави опити за мисловно сондиране, при това опитите му се отличаваха с особена настойчивост и умение, но този факт не го разтревожи ни най-малко. Щом бариерите, които притежаваше, го бяха защитили докато е бил под парахипнотичен блок, сигурно нямаше да го подведат точно сега.