Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Настъпи кратка, напрегната пауза.

— Всъщност, не разбрах точно… — добави той.

— Говорех за ансибъла…

— Зная какво представлява ансибълът, макар да не разбирам принципа, на който се основава. Както сам казахте, до заминаването ни на Уеръл принципът на мигновената връзка все още не беше открит. Не разбирам обаче, какво ви пречи да изпратите такъв сигнал сега на моята планета.

Опасен ход. Рамарен беше на щрек, като играч, навлязъл в решителната фаза на играта — той почувства почти осезаемо напрежението, което се излъчваше от лицата насреща.

— Преч Рамарен — поде Абундибот, — става дума за това, че все още не знаем точното местонахождение на Уеръл, макар да имаме най-обща представа. Хар Ори е твърде млад, за да ни помогне да го открием. Дори след като научи галактика, той не беше в състояние да ни съобщи името на вашето слънце, което естествено щеше да ни помогне в издирването, той като както галактика, така и наименованията на световете, звездите и системите са наше общо наследство от времето на Вселенския съюз. Ето защо бяхме принудени да чакаме търпеливо вашата поява, разчитайки на съдействието ви, преди да направим опит за ансибълна връзка с Уеръл и да зададем нужните координати на кораба, който сме ви приготвили.

— Искате да кажете, че не ви е известно името на слънцето, около което кръжи Уеръл?

— За съжаление е точно така. Ако бъдете така добър да ни го съобщите…

— Не мога да го направя.

Шингите не изглеждаха изненадани, бяха твърде вглъбени и егоцентрични за това. Абундибот и Кен Кеняк продължаваха да го разглеждат равнодушно. Този път Краджи се намеси, със своя нисък, дрезгав шепот:

— Да не би и вие да не го знаете?

— Не мога да ви кажа Истинското Име на Слънцето — повтори спокойно Рамарен.

Този път успя да долови кратка размяна на мисли между Кен Кеняк и Абундибот: „Нали ви казах“.

— Простете невежеството и нахалството ми, преч Рамарен, задето се бъркам в неща, които очевидно не разбирам. Ние разбира се не познаваме вашите обичаи и може би неволно сме пристъпили някой от тях — сега Абундибот бе взел нещата в свои ръце и тъкмо се канеше да продължи, когато момчето го прекъсна, внезапно пробудило се от унеса си:

— Преч Рамарен, кажете… ще успеете ли да поведете кораба към нашия свят. Нали сте навигатор, трябва да знаете координатите.

Рамарен се обърна към него и го попита хладно:

— Искаш ли да се завърнеш у дома, веспречна?

— Да!

— В такъв случай, след двадесет-тридесет дни това ще бъде изпълнено — стига Господарите да бъдат така любезни да ни предоставят своя кораб. Съжалявам — продължи той, като се обърна към шингите, — че умът и устата ми са заключени за вашия въпрос. Мълчанието ми несъмнено е лоша отплата за вашето щедро великодушие. — Той си помисли, че ако разговорът се бе провел с езика на мисълта, думите му едва ли щяха да прозвучат толкова сърдечно, защото за разлика от шингите, Рамарен не умееше да лъже в мислите си. Тъкмо по тази причина не бе произнесъл нито дума на мисловна реч.

— Не се безпокойте, Господарю Агад! Отговорът на нашия въпрос не е толкова важен, колкото завръщането ви на Уеръл! Стига да съумеете да програмирате навигационния компютър на звездолета — за целта разбира се ще разполагате с цялата информация, която ни е известна — и тогава отговорът ви ще бъде излишен.

Това беше самата истина — направи ли го и шингите щяха да получат координатите на Уеръл, все едно, че им ги е поднесъл на тепсия. После сигурно щяха да се отърват от него като разрушат отново ума му, а на Ори ще обяснят, че възстановяването на предишната му памет е довело до тези тежки последици. После сигурно щяха да изпратят Ори на Уеръл, за да отнесе тяхното съобщение.

Ако въобще имаше някакъв изход от клопката, която му бяха заложили, Рамарен все още не беше в състояние да го открие.

Малката група пое по коридора, между обвитите в мъгла стаи, спусна се надолу по стълбите и излезе навън, където слънцето вече грееше ярко. Съзнанието на Фалк се беше свило до съвсем микроскопични размери и сега вече Рамарен бе този, който изцяло командваше тялото, разговаряше и дори мислеше. С периферията на сетивата си долавяше постоянната, зорка готовност на умовете на шингите, особено този на Кен Кеняк, който дебнеше и най-малката възможност за да проникне през бариерите. Ала дори този непрестанен натиск бе достатъчен за да го държи бдителен.

Рамарен, пришълецът от далечна звезда, вдигна глава и погледна жълтото слънце в небето.