Урсула Гуин - Градът на илюзиите

Той реши да печели време, докато намери някакъв изход и охотно се съгласяваше на всички предложения за разходки и полети до далечни места, любуваше се на безкрайните гори под прозореца на въздушната кола и често молеше да се приземят долу за да поскита сред пущинаците. А през това време бе съсредоточил целия си умствен потенциал върху почти нерешимата задача и върху това как от пионка в ръцете на други, да се превърне в кукловод. През цялото това време Фалк бе само свидетел на душевните му терзания. Нямаше с какво повече да му помогне, сега всичко зависеше от способностите на Рамарен, сега бе моментът да се възползва от онова, на което го бяха учили още от детството — как да прилага най-пълноценно силата на разума си. Що се отнася до Фалк, той бе привикнал на друго — хората, които помнеше и познаваше, живееха като изгнаници в собственото си царство и едничката им надежда бе отнякъде да дойде помощ. Хармонията, която неизменно търсеше Рамарен, за тях бе далечна и неразбираема, макар реално съществуваща, а истинският Път никога не можеше да бъде изминат докрай. Ето защо докато Рамарен пришпорваше ума си, Фалк се бе спотаил и чакаше. И когато дойде неговият миг, той го използва.

Друга възможност просто нямаше.

Не че моментът се отличаваше с нещо особено. Летяха с Кен Кеняк в елегантна въздушна кола с автопилот, една от чудесните умни машинки, които позволяваха на шингите да контролират и управляват толкова ефикасно Земята. Връщаха се в Ес Ток след дълъг полет от група острови в Западния океан, на един от които се отбиха за няколко часа, за да посетят местното селище. Туземците от острова бяха красиви, спокойни и уверени хора, посветени изцяло на ветроходството, гмуркането и любовта — заобиколени от лазурно, амниотично море, те бяха великолепен пример за хармонично съжителство с природата и сигурно щяха да направят огромно впечатление на уерълианците с жизнената си философия и своята невероятна изостаналост. Нямаше нищо в тази гледка, което да буди страх, или опасения.

Ори дремеше в задната част на кабината, с димяща парита между устните. Кен Кеняк зяпаше навън през прозореца, без да обръща внимание на пулта за управление, където сега се разпореждаше автопилотът. Времето бе слънчево и ясно, а океанът под тях синееше. Изморен от дългия път, Рамарен се беше отпуснал блажено, наслаждавайки се на покоя, който цареше в стъклената капка, сред безбрежната златисто-синя сфера.

— Красиво е, нали? — подхвърли шингът.

— Аха.

— Перлата на всички светове… И Уеръл ли е така красив?

— Не. Той е по-суров.

— Да, сигурно защото годишният цикъл е по-продължителен. Колко беше — шейсет земни години?

— Да.

— Казахте, че сте роден през есента. Това означава, че никога не сте виждали вашия свят лятно време.

— Само веднъж — когато отлетях в Южното полукълбо. Но техните лета са по-студени, както и зимите им са по-топли от нашите — в Келшия. Никога не съм виждал Великото лято на севера.

— Може и да го видите. Ако се завърнете до няколко месеца, какъв ще бъде сезонът на Уеръл?

Рамарен помисли малко и отвърна:

— Късно лято — около двайсет лунни фази. Така предполагам.

— По мои изчисления трябваше да е есен. Каква е продължителността на пътуването?

— Сто четиридесет и две земни години — отвърна Рамарен и за миг почувства, че го завладява паника. Беше доловил вътре в мислите си присъствието на шинга, Кен Кеняк изглежда бе изпробвал телепатически бариерата и откривайки, че за миг е вдигната, бе проникнал отвъд нея с намерение да го постави под свой контрол. За сетен път това показваше колко напреднали бяха шингите в телепатичните си умения и колко търпеливо следваха осъществяването на своя план. Тъкмо от това се боеше, но сега — когато вече бе станало — смяташе, че знае как да се справи.

В това време Кен Кеняк продължи разговора, но не с дрезгавия си шепот, а с езика на мисълта.

„Всичко е наред, наред е, успокой се — повтаряше той. — Не е ли чудесно, че най-сетне синхронизирахме мислите си?“

„Чудесно е, наистина“ — съгласи се Рамарен.

„Хубаво. А сега да забравим предишните си опасения и да продължим разговора. И така, разстояние от сто четиридесет и две светлинни години — това означава, че вашето слънце се намира в съзвездието Дракон. Как се нарича то на галактика? Ах, да, помня, не бива да го произнасяш гласно, нито на мисловен език. И сам го виждам — Елтаним, нали, това е името на вашето слънце?“

Рамарен не отговори.