Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Когато се появи първата синкава светлина, когато приливът се отдръпна, Тенар се събуди от неспокойния си сън и видя магьосника, който излизаше от пещерата. Наблюдаваше го как се разхожда босоног, препасал наметката си, търсейки нещо по черно обраслите скали долу. Щом се върна, той с влизането си засени пещерата.

— Ето — подаде й шепа мокри, противни неща, които приличаха на лилави камъни с оранжеви устни.

— Какво е това?

— Скални миди. А тези тук са стриди — те даже са по-вкусни. Погледни — като тази.

С малкото ножче от нейния обръч с ключове, което тя му бе дала в планините, той отвори една черупка и изяде оранжевата мида с морска вода вместо сос.

— Ти дори не я готвиш? Ядеш я жива!

Момичето отказа да гледа към него, докато Гед, със сконфузено лице, но невъздържано продължи да отваря черупките една след друга.

Като свърши, той приближи до лодката в пещерата. Тя лежеше с носа напред и няколко трупи от плавей я крепяха на пясъка. Снощи Тенар възприе лодката с недоверие, без да разбира какво е това. Бе много по-голяма, отколкото си представяше лодките, три пъти по-дълга от собствения й ръст. Беше пълна с предмети, чието предназначение й бе неизвестно и й изглеждаше заплашително. От двете страни на предната част (която ние наричаме нос) личеше по едно изрисувано око. И в своя полусън Тенар имаше усещането, че лодката се взира в нея.

Гед известно време рови и се върна с пакет черен хляб, добре завит, за да се запази сух. Предложи й голямо парче.

— Не съм гладна. Той погледна свъсеното й лице. Остави хляба настрани, зави го както преди и седна на входа на пещерата.

— Приливът ще се отдръпне след около два часа. После ще можем да тръгнем — каза Гед. — Ти прекара неспокойна нощ. Защо сега не поспиш?

— Не ми се спи.

Той не отвърна. Седеше, обърнат в профил към нея, кръстосал крака в мрачната арка на скалите. Отвъд него се виждаше светло бушуващото, развълнувано море, както тя го наблюдаваше вътре от пещерата. Магьосникът не помръдваше. Беше застинал като самите скали. От него се излъчваше неподвижност, както пуснат във водата камък отделя кръгове. Мълчанието му не беше безсловесност, а нещо само за себе си, като мълчанието на пустинята.

Дълго след това Тенар се изправи и приближи до входа на пещерата. Той не помръдваше. Тя се взря в лицето му. То изглеждаше бакърено, неподвижно, тъмните му очи не бяха затворени, но сведени надолу, устата — успокоена.

Беше толкова далеч от нея, колкото самото море.

Къде ли се намираше сега? По какви пътища на духа се бе устремил? Тенар никога не би могла да го последва.

Накарал я беше да тръгне след него. Беше назовал името й и тя покорно се отзова на повикването, както малкият, див пустинен заек дойде от мрака при него. И ето че сега, когато притежаваше пръстена, сега, когато Гробниците бяха в развалини и тяхната жрица отрекла се завинаги, той не се нуждаеше от нея и отиваше някъде, където тя не можеше да го последва. Гед я бе измамил и щеше да я изостави в отчаяние.

Тенар протегна ръка и с рязко движение издърпа от колана му малкия стоманен нож, който му бе дала. Той помръдна не повече от ограбена статуя.

Острието на ножа беше дълго около четири инча, от едната страна наточено. Бе миниатюрен нож за жертвоприношения. Представляваше част от одеянието на Жрицата на Гробниците, което тя трябваше да носи заедно с обръча с ключовете, един пояс от конски косъм и някои други атрибути, чието предназначение не й беше известно. Никога не бе използвала ножа за нищо, освен че в един от танците при новолуние го хвърляше и улавяше пред трона. Харесваше и този танц. Беше див, без никаква музика, само тактът на собствените й нозе. Случвало и се бе да пореже пръстите си, когато го изпълняваше, докато овладя умението винаги да улавя дръжката му. Малкото острие бе достатъчно, за да пререже един пръст до кокала или пък артериите на врата. Тя ще продължи да служи на своите Повелители, въпреки че те я бяха предали и отхвърлили. Те ще напътят и водят ръката й в последното действие на мрака. Те ще приемат жертвата.

Тенар се отправи към мъжа, криейки ножа отзад, зад хълбока си. Както бе застанала така, той бавио повдигна лице и я погледна. Имаше вид на човек, който се завръща много отдалеч и е станал свидетел на ужасни неща. Лицето му бе спокойно, но изпълнено с болка. Когато я погледна и започна да я вижда все по-ясно, изразът му се избистри. Най-сетне продума:

— Тенар — като за поздрав и протегна длан да докосне ивицата пробито и ваяно сребро на китката й.