Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Следобед стигнаха до голям град. Беше построен от глинени тухли и заграден със стени като каргадските градове, с надвиснали зъбати стрехи, с наблюдателници в четирите краища и една-единствена входна врата, пред която чергари пасяха голямо стадо овце. Над жълтеникавите тухлени стени на повече от стотина къщи стърчаха алени керемидени покриви. Двама стражари с червенопери шлемове, напомнящи онези, които носеха служителите на Бога-крал, стояха пред вратата. Тенар бе мярвала мъже с подобни шлемове да идват веднъж-дваж в годината в Мястото. Те съпровождаха даренията на роби и пари за Храма на Бога-крал. Когато спомена това на Гед на минаване покрай стените, той каза:

— Виждал съм ги като момче. Те нападаха Гонт, идваха в моето село, за да грабят. Ала бяха прогонени. На брега, долу край Ар, стана битка. Много хора бяха убити — стотици, казват. Може би сега, когато е съединен пръстенът и Изчезналата руна е възвърната, не ще има повече такива набези и убийства между Каргадската империя и Вътрешните земи.

— Ще бъде глупаво, ако всичко това продължи — рече Тенар. — Какво би правил Богът-крал с толкова много роби?

Спътникът й сякаш се замисли за известно време:

— Имаш предвид в случай, че Каргадските земи покорят Архипелага? Тя кимна.

— Смятам, че това едва ли може да стане.

— Но виж колко е силна империята — този огромен град с неговите стени и всичките тия хора. Как вашите земи биха устояли на едно нападение?

— Градът не е особено голям — каза той внимателно и кротко. — И на мен щеше да ми се стори огромен, когато за първи път слязох от моята планина. Но в Землемория има много, много големи градове, между които този е само едно малко градче. Има много, много земи, Тенар. Ти ще ги видиш.

Тя нищо не отвърна. Следваше неотклонно пътя, лицето й беше затворено.

— Прекрасно е да се зърнат тези нови земи, които изникват от морето с приближаването на лодката. Фермерските имения и горите, градовете с техните пристанища и дворци, пазарите, където се продава всичко на света.

Тенар кимна. Знаеше, че той се опитва да я окуражи, ала радостта й бе останала горе в планините, в здрачната долина край потока. В нея сега се спотайваше страх, който все повече растеше. Непознато й бе всичко предстоящо. Известни й бяха само пустинята и Гробниците. Каква полза имаше от това? Познаваше завоите на един разрушен Лабиринт, танците, които се играеха пред един паднал олтар. Не знаеше нищо за планините, за градовете, за човешките сърца.

Внезапно попита:

— Там ти ще бъдеш ли с мене?

Не гледаше към него. Гед продължаваше да пази своята илюзорна маскировка на светлокож каргадски провинциалист, а пък на нея не й беше приятно да го вижда такъв. Гласът му обаче оставаше непроменен, същият този глас, който и бе говорил в Лабиринта.

Той се забави с отговора си:

— Тенар, аз отивам там, където съм изпратен. Следвам моето призвание. То никога не ме е оставяло дълго да се застоя някъде. Разбираш ли? Аз върша онова, което съм длъжен. Където отивам, трябва да отивам сам. Докато ти се нуждаеш от мене, аз ще бъда с теб в Хавнър. А ако някога отново ти потрябвам, повикай ме. Аз ще дойда. Ще дойда дори от гроба, ако ти ме повикаш, Тенар, но не мога да остана с тебе.

Тя не отвърна нищо. След малко той продължи:

— Там аз няма да ти бъда задълго необходим. Ти ще срещнеш щастието.

Момичето кимна мълчаливо в знак на съгласие. Продължиха пътя си към морето редом един до друг.

Той бе скрил своята лодка в пещера от едната страна на огромен скален масив, който местните хора наричаха Облачния нос. Някакъв селянин им даде за вечеря паница задушена риба. Те си проправиха път през скалите надолу към брега в последните отблясъци на сивия ден. Пещерата представляваше тесен процеп на около тридесет стъпки навътре в масива. Песъчливото й дъно бе влажно, издигащо се току над нивото на прилива. Отворът и се виждаше откъм морето и Гед каза, че не бива да палят огън, за да не ги забележат нощните рибари от малкия си сал и това да събуди любопитството им. Така че те лежаха окаяни върху пясъка, изглеждащ мек между пръстите, но твърд като скала под уморените им тела. И Тенар слушаше морето на няколко ярда под пещерата — то се удряше, отливаше и отекваше в скалите и неговият гръм се чуваше на много мили по брега. То отзвучаваше пак и пак, и пак — все същото и въпреки това различно. Нямаше отдих. По всички брегове из всички земи, по целия свят то нескончаемо, неспирно подемаше своите неспокойни вълни. Пустинята, планините — те бяха неподвижни. Те не стенеха вечно с този велик, монотонен глас. Морето говореше неуморно. Но неговият език бе за нея непознат, неразбираем.