Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Наистина бе все още изтощен от борбата с Безименните. Изчерпал беше силата си в тресящите се тунели. Макар да беше спечелил, останал му бе малко дух, за да може да ликува. Скоро пак се сви съвсем близо до огнището и заспа.

Тенар остана седнала да поддържа огъня и да наблюдава светлината на зимните съзвездия от хоризонт до хоризонт; додето главата й се замая от великолепието и тишината и тя задряма.

Събудиха се и двамата. Огънят беше угаснал. Звездите, които бе съзерцавала, сега се издигаха високо над планините и на изток бяха изгрели нови. Сепнаха се от студа, сухия студ на пустинната нощ, и от вятъра, който напомняше ледено острие. На небето от югозапад се спускаше облачна завеса.

Дървата, събрани за огрев, бяха свършили.

— Хайде да се разходим — каза Гед. — Малко остава до изгрева.

Зъбите му тракаха и тя едва успяваше да го разбере. Поеха нагоре по дългия, полегат западен склон. На звездната светлина храстите и скалите се открояваха черни и беше лесно да се върви като през деня. След първоначалния студ те се стоплиха от движението. Престанаха да се гушат и треперят и тръгнаха по-леко. И така, до изгрев слънце, изкачиха първото възвишение на Западните планини, които бяха обграждали живота на Тенар до този момент.

Спряха в горичка, чиито дървета още имаха златни потрепващи листа по клоните. Тя не познаваше други видове освен хвойната, болнавите тополи край речните извори и четиридесетте ябълкови дървета в градините на Мястото. Сред трепетликите слабо дюдюкаше някаква мъничка птица. Под клонаците течеше извор, тесен, но силен, който мъжки ревеше над камъни и падове, твърде бърз, за да замръзне. Тенар едва ли не се уплаши от него. Бе привикнала към пустинята, дето всичко тънеше в тишина и се движеше бавно — мудните реки, сенките на облаците, кръжащите лешояди.

Те си поделиха къс хляб и последното ронливо парче сирене за закуска, отдъхнаха малко и продължиха нататък.

Привечер вече се бяха изкачили нависоко. Времето бе облачно и ветровито, вкочаняваше. Разположиха се в долината на друг поток, където имаше много дърва, и този път накладоха голям огън, на който можеха да се стоплят хубаво.

Тенар беше щастлива. Открила бе катерича хралупа със запаси, оставени без заслон от едно паднало дърво — това бяха няколко шепи орехи и ядки с гладка черупка, които Гед, незнаещ добре каргадски, нарече убир. С два камъка тя ги счупи и поднесе всяка втора ядка на мъжа.

— Иска ми се да останем тук — промълви Тенар, взряна надолу към ветровитата сумрачна долина между хълмовете. — Харесва ми това място.

— Мястото е хубаво — съгласи се той.

— Насам никога не идват хора.

— Не идват често… Аз съм роден сред планините — отвърна Гед. — В Гонтската планина. Когато отплаваме към Хавнър, ако се насочим на север, ще минем покрай нея. Красива е да се види зимно време, издигаща се от морето цялата бяла, като огромна вълна. Селото ми се намира близо до един извор като този тук. А ти, Тенар, къде си родена ти?

— На север от Атуан. Мисля, че в Ентат. Не мога да си спомня.

— Толкова малка ли са те взели?

— Била съм на пет години. Помня огъня в камината и … друго нищо.

Той потри брадичката си. Макар и рядко обрасла, тя бе чиста — въпреки студа и двамата се бяха измили в планинските потоци. Потърка брада и сега изглеждаше строг и замислен. Тенар го наблюдаваше, без да може с нищо да изрази онова, което й беше на сърцето, докато го гледаше в светлината на огнището, в планинския здрач.

— Какво ли ще правиш ти в Хавнър? — запита се Гед, като се обръщаше не толкова към нея, колкото към огъня. — Повече, отколкото съзнавах, ти си истински преродена.

Тя кимна и се усмихна леко. Чувстваше се като новородена.

— Трябва поне да научиш езика.

— Твоя език ли?

— Да.

— Бих искала да го науча.

— Добре тогава. Това е кабат — и той подхвърли едно малко камъче в скута на черната й роба.

— Кабат. Така ли е на езика на драконите?

— Не, не. Нали ти не искаш да правиш заклинания, а да разговаряш с другите мъже и жени?

— Но как е камък на езика на драконите?

— Толк. Ала сега ти не си моя послушница в изкуството на магията. В момента учиш езика, на който говорят хората от Архипелага, от Вътрешните земи. Преди да дойда при вас, и на мене ми се наложи да науча вашия език.

— Изговорът ти е странен.

— Несъмнено. А сега аркеми кабат — и Гед протегна ръце, за да получи камъка от нея.

— Трябва ли да ходя в Хавнър?

— Че къде другаде ще отидеш, Тенар? Тя се поколеба.