Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Спящият се събуди от съсъка и пращенето на огнището. Седна, потри с длани изцапаното си лице и най-сетне вдървено се изправи и се приближи до пламъците.

— Питам се… — започна сънено той.

— Зная, но не можем да прекараме нощта тук без топлина. Много студено става. След малко тя добави:

— Освен ако владееш магия, която да ни сгрее или да прикрие огъня.

Седнал до огнището и почти докосвайки го с крака, Гед обви коленете си с ръце:

— Брр… Един огън е нещо много по-добро от магията. Направил съм наоколо една малка илюзия. Ако някой мине, всичко ще му се стори само съчки и камъни. Как мислиш? Дали ще тръгнат след нас?

— Страхувам се, но ми се струва, че няма да го направят. За тебе не знае никой освен Косила. Косила и Манан. А те са мъртви. Когато рухна храмът, Косила сигурно е била там. Тя ни причакваше край таванския отвор. Всички останали ще помислят, че съм се намирала в Тронната зала или Гробниците и съм била премазана от земетръса.

Момичето също обви коленете си с ръце и потрепера:

— Надявам се, че другите сгради не са се срутили. От хълма се виждаше трудно поради праха. Положително не са се съборили всички храмове и домове, не се е съборил и Големият дом, където спят момичетата.

— Мисля, че не. Гробниците се самопогълнаха. Когато се обърнах, забелязах златистия покрив на един от храмовете. Все още си стоеше. А долу по хълма се виждаха фигурите на тичащи хора.

— Какво ли ще приказват, какво ли ще си помислят… Бедната Пенте! Сега може би ще трябва да стане Върховна жрица на Бога-крал. А тя винаги е искала да избяга, докато аз — не. Може би вече ще успее.

Тенар се усмихна. В нея бликаше радост, която никаква магия, никакъв страх не биха могли да помрачат. Това бе същата радост, споходила я при събуждането й в златистата светлина. Тя отвори торбата и извади два малки плоски самуна. Подаде отвъд огъня единия на Гед, а другия захапа.

Хлябът бе твърд, квасен и много вкусен.

Те мълчаливо дъвчеха известно време.

— Колко далеч сме от морето?

— Дойдох оттам за две денонощия. Обратният път ще бъде по-дълъг.

— Аз съм издръжлива — каза Тенар.

— Да, и храбра. Но спътникът ти е уморен — отвърна с усмивка той. — А и нямаме много хляб.

— Дали ще открием вода?

— Утре, в планините.

— Ще успееш ли да намериш храна? — тя зададе въпроса си доста неопределено и примирено.

— За лов са нужни време и оръжие.

— Виждаш ли, аз имах предвид чрез заклинания.

— Мога да повикам заек — рече Гед, докато разравяше огъня с усукана хвойнова пръчка. — Сега зайците излизат от леговищата си наоколо. Тяхното време е вечерта. Мога да позова някой по име и той да дойде. Ала ти би ли уловила, одрала и сготвила заек, който е повикан при тебе по този начин? Ако умираш от глад — може би. Но мисля, че това ще разруши доверието.

— Да. Смятах, че просто умееш…

— Да измайсторя вечеря — каза той. — О, бих могъл. В златни съдове, ако поискаш. Обаче ще бъде само илюзия, а когато се храниш с илюзия, оставаш по-гладен отпреди. Можеш да се заситиш толкова, колкото ако преглъщаш собствените си думи.

За миг тя видя белите му зъби да проблесват на светлината на огъня.

— Особено е твоето магьосничество — произнесе с известно достойнство на равнопоставена, като жрица, която се обръща към магьосник. — Изглежда приложимо само към големите неща.

Той сложи още дърва в огнището, което лумна във фоерверки от искри и блясък с аромат на хвойна.

— Можеш ли да повикаш заек?

— Искаш ли? Тенар кимна.

Той се извърна от огъня и проговори тихо към огромния звезден мрак:

— Кебо… О, Кебо…

Тишина. Нито звук, нито движение. Едва след някое време, в самия край на потрепващата светлина от огнището, се показа кръгло око като топче от черен кехлибар, съвсем ниско до земята. Извивка на гръб с козина, едно ухо, дълго, будно, наострено.

Гед проговори пак. Ухото помръдна и неусетно се появи още едно ухо иззад сенките. После малкото животинче се обърна и Тенар го видя за миг цялото да се завръща безгрижно към делата си в нощта с къс, безшумен, гъвкав подскок.

— Ах — въздъхна тя, — толкова е красиво. Сетне попита:

— Аз бих ли могла да направя същото?

— Ами…

— Това е тайна — внезапно каза Тенар, отново обхваната от чувство на гордост.

— Името на заека е тайна. Човек не бива да го използва лекомислено, без причина. Но виждаш ли, силата на призоваването не е тайна, а по-скоро дар, мистерия.

— О, ти я притежаваш, зная!

В гласа й имаше обожание, нескривано зад привидна насмешка. Той погледна към спътничката си, без да отвърне.