Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Падна, без да извика. От черната пропаст не достигна звук от удар на тяло, нито смъртен стон, нищо, съвсем нищо. С опасност за живота си, долепени до ръба, коленичили, замръзнали на самия край, Гед и Тенар не помръдваха. Ослушваха се. Не чуха нищо.

Сивкавият сноп светлина бе едва видим.

— Ела — каза Гед и й подаде ръка. Тя я пое, направи три рисковани стъпки и той я преведе. После загаси светлината.

Тенар отново тръгна напред, за да води. Беше съвсем вцепенена, лишена от мисъл. Едва след някое време се запита: дали беше надясно или наляво ?

Тук спря. Зад нея на няколко стъпки спря и той и нежно я запита:

— Какво има?

— Изгубих се. Запали светлина.

— Изгуби ли се?

— Аз… аз обърках броя на завоите.

— Броил съм ги — приближи се Гед. — Ляв завой след пропастта, после десен и отново ляв.

— Тогава следващият ще бъде отново десен — каза автоматично тя, но не помръдна. — Запали светлина.

— Светлината няма да ни ориентира за пътя, Тенар.

— Нищо не би могло да ни ориентира. Ние го загубихме. Свършено е с нас.

Над нейния шепот се спусна мъртвешко мълчание, погълна го.

Тя усети спътника си, неговото движение и топлина близо до себе си в хладния мрак. Той потърси ръката й и я пое в своята:

— Върви нататък, Тенар. Следващият завой вдясно.

— Запали светлината — примоли се момичето. — Тези тунели имат толкова много завои…

— Не мога. Нямам излишна сила. Тенар, те са… Те знаят, че сме напуснали съкровищницата. Знаят, че минаваме край пропастта. По следите ни са. Търсят ни, търсят волята ни, духа ни, да го убият, да го погълнат. Трябва непрестанно да ги отклонявам. Влагам цялата си сила. Трябва да издържа на натиска им. Заедно с тебе. С твоята помощ. Длъжни сме да продължим.

— Оттук няма излизане — отвърна тя, но пристъпи напред. После още веднъж, с колебание, сякаш всеки път под нея се разтваряше черната куха пропаст с цялата си подземна празнота.

Той държеше здраво и топло ръката й в своята. Продължиха така пътя си.

Стори им се, че мина много време, преди да достигнат стълбата. Преди тя не изглеждаше толкова стръмна, с тези хлъзгави резки в скалата вместо стъпала. Но те я изкачиха и после тръгнаха малко по-бързо, защото Тенар знаеше, че витият проход продължава след стълбите дълго без завои. Пръстите й се ориентираха по лявата стена и налучкаха един отвор вляво.

— Оттук — промълви тя, обаче той се дръпна назад: нещо в движенията й го усъмни.

— Не — запъна се объркана жрицата, — не този, следващият вляво. Вече не зная. Не мога да се справя. Няма излизане оттук.

— Отиваме към Рисуваната стая — каза тихият глас в мрака. — Как се стигаше дотам?

— След този завой — левия.

Тя продължи да води. Направиха дълга обиколка около една уловка и се запътиха към прохода, чието разклонение вдясно водеше към Рисуваната стая.

— Направо — прошепна Тенар и мракът, който се разпростираше толкова дълго, сега започна да става по-поносим, защото тя стотици пъти бе преброявала завоите и познаваше добре пътя към Желязната врата.

Въпреки странната тежест в съзнанието си Тенар не можеше да се заблуди, щом не се стараеше нарочно да мисли. Но те все повече и повече доближаваха онова, което й тегнеше, и бяха толкова уморени и потиснати, че тя един-два пъти простена, силейки се да помръдне. Мъжът до нея дишаше тежко, задържаше дъх отново и отново, с огромно усилие, напрегнал цялото си тяло. Понякога рязко и приглушено изпускаше дума или сричка. По този начин най-сетне достигнаха Желязната врата. И обладана от внезапен ужас, Тенар изтегли ръка.

Вратата беше отворена.

— Бързо! — извика тя и дръпна спътника си. После, от другата страна, се спря.

— Защо ли беше отворена? — запита се Тенар.

— Защото на твоите Повелители им е нужна ръката ти, за да я затвори.

— Ние стигнахме до… — гласът и изневери.

— До сърцето на мрака. Зная това. Все пак сме вън от Лабиринта. Как се излиза от Подземието?

— Пътят е един. Вратата, през която си влязъл, не се отваря отвътре. Пътят върви през пещерата и през проходите до таванския отвор зад трона, в Тронната зала.

— Тогава трябва да тръгнем по него.

— Но там е тя — промълви момичето. — Там е, в Подземието. В пещерата, рови в празния гроб. Не мога да мина край нея, о, не, не мога отново да мина край нея!

— Тя вече си е тръгнала оттам.

— Не мога.

— Тенар, тъкмо сега аз крепя покрива над главите ни, държа стените, за да не се срутят върху нас. Правя го, откакто преминахме пропастта, където ни причака техният слуга. След като мога да укротя земетръса, нима те е страх да срещнеш една човешка душа заедно с мене? Имай ми доверие, както аз имам доверие в тебе. Ела.