Урсула Гуин: Гробниците на Атуан

— Прибирай се, Тенар! Прибирай се!

В дълбоката здрачна долина ябълките скоро щяха да разцъфнат. Тук-таме сред сенчестите клони имаше по някое ранно отворено цветче — розово-бяло като бледа звезда. Надолу из градинските пътеки, сред гъстите, млади, росни треви, момиченцето тичаше заради самата радост да тича. Чуло, че го викат, то не тръгна веднага, а едва след една дълга обиколка обърна лице към къщи. Майката го чакаше пред вратата на къщурката, озарена в гръб от огъня на камината, с очи, вперени в дребната фигурка, която хвъркаше и подскачаше като пухче от магарешки бодил, духнато над тъмнеещата трева под дърветата.

Бащата се обади зад ъгъла на къщата, докато стържеше мотиката от полепналата пръст:

— Какво си се вторачила в това дете? Ще дойдат да го отведат още другия месец. И по-добре. Все едно си го погребала и край. Защо да обичаш някого, когото трябва да загубиш? Тенар не ни е нужна. Да бяха платили за нея, щом я вземат, друго щеше да е. Но няма да платят. Ще си я отведат, и толкова.

Майката не отвърна. Остана загледана в детето, което се беше спряло да надникне между клоните на дърветата. Над високите хълмове и овощните градини грееше ослепително ясна Вечерницата.

— Не е наша, вече не е наша, откакто дойдоха онези хора тук и казаха, че трябва да стане Жрица на Гробниците. Нима не го разбра?

Гласът на мъжа бе пресипнал от болка и горчивина:

— Още четири деца имаш. Те ще ти останат, но не и тя. Не си я слагай на сърцето. Зарежи я.

— Ще я зарежа, когато му дойде времето — отговори жената.

Тя се наведе да срещне детето, затичано с малките си голи крачка из калта, и го взе в своите обятия. Преди да влезе в къщурката, се обърна, наведе глава и целуна черната детска косица. Нейната руса коса бе огряна от светлината на огъня.

Мъжът се задържа навън, краката му мръзнеха боси на земята, над него ясното небе се стъмняваше. В здрача лицето му тънеше в мъка — мъка сурова, тежка, яростна, думи за която нямаше. Сетне сви рамене и последва жена си в стаята, озарена от огъня и оглушена от детски гласове.

Мощен рог изви пронизително и замлъкна. Възцари се тишина, нарушавана от шума на множество стъпки в тихия бавен ритъм на някакъв тъпан. Слънцето проникваше неравномерно и косо през процепите в покрива на Тронната зала, през срутените керемиди и зидарията между колоните. Изгряло беше преди час. Въздухът още бе студен и неподвижен. Сухите плевели между мраморните плочи на настилката, сгърчени и заскрежени, се заплитаха в дългите роби на жриците.

Те прииждаха на четворки в огромната зала между двуредните колони. Глухо биеше тъпанът. Ни глас се чуваше, ни око поглеждаше отнякъде. Облечени в черно, момичетата държаха в ръце факли, които под сноповете слънчева светлина горяха червеникави и пламваха по-ярки в междинния мрак. Отвън, на стълбите пред Тронната зала, стояха мъжете — стражи, тръбачи, барабанчици, — през великите порти можеха да преминат само жени; жени, които в тъмни роби, с качулки и на четворки бавно приближаваха към Празния трон.

Две високи жрици, целите в черно, влязоха и постепенно се откроиха от останалите: едната — източена и строга, а другата — олюляваща се от пълнота на всяка крачка. Момиченце на около шест годинки вървеше помежду им. Облечено бе в тясна бяла риза. Главата, ръцете и нозете му бяха голи, стъпалата — боси. Изглеждаше съвсем дребно. Високите жени спряха пред стълбата, извеждаща към трона. Там вече в тъмни редици стояха останалите.

Побутнаха детето малко напред.

Върху високия си пиедестал тронът беше сякаш целият обгърнат с огромни черни паяжини, увиснали от тъмния покрив. Не можеше да се различи дали бяха завеси или по-плътни сенки. Самият трон бе черен, задната и страничните му облегалки смътно проблясваха в злато и скъпоценни камъни. Беше огромен. Ако седнеше в него, човек би заприличал на джудже. Размерите му бяха нечовешки. Стоеше празен. Освен сенките там никой не сядаше.

Оставено само, детето изкачи четири от седемте мраморни стъпала на червеникави ивици. Те бяха толкова широки и вийски, че трябваше да покатерва с два крака всяко стъпало, преди да изпробва следващото. На средното стъпало, точно пред самия трон, имаше голям, груб дървен ешафод с вдлъбнатина. Детето коленичи и.намести странично главата си в дупката. Застина неподвижно на колене.

Внезапно една фигура, опасана в бяла сукнена мантия, изникна иззад сенките откъм дясната страна на трона и се спусна към детето надолу по стълбата. Носеше меч от лъскава стомана, дълъг пет стъпки. Имаше бяла маска вместо лице. Безмълвно и решително вдигна с две ръце меча над шията на момиченцето. Тъпанът спря да бие,