— Ох, ох, Баба Шарка е налегнала бебенцето ми!
Имаше предвид варицелата. И в моето село я наричаха Баба Шарка. Косила обаче, която сега е Върховна жрица на Бога-крал, се приближи до люлката и взе бебето на ръце. Всички други се отдръпнаха, заедно с тях и аз. Не че кой знае колко ме е грижа за живота, но кой влиза в къща, където има шарка? Ала тя не се страхуваше. Вдигна бебето и каза:
— Никаква треска няма.
Наплюнчи пръст, потърка червеникавите белези и те се изтриха. Бедничката глупава майка си бе наумила да ни излъже, за да запази детето си!
Манан се засмя от сърце. Жълтото му лице не се промени особено, но страните му се издуха.
— Тъй че мъжът й я наби, понеже се уплаши от гнева на жриците. Скоро ние се завърнахме в пустинята, обаче всяка година някой от Мястото наминаваше към селото сред ябълковите градини, за да провери как расте детето. Пет години изтекоха и тогава Тара и Косила потеглиха на път, придружени от надзирателите на храма и стражите на Червения шлем за охрана. Доведоха детето, защото наистина то бе Преродената жрица на Гробниците и нейното място бе тук. А кое е било това дете, малката ми?
— Това съм била аз — отвърна Арха, загледана в далечината, сякаш да зърне нещо, недостъпно за очите, нещо отвъд видимостта.
Веднъж тя попита:
— А какво направи… майката, когато отидоха да отведат детето й?
Ала Манан не знаеше. Той не бе ходил с жриците последния път.
А и тя не можеше да си спомни. За какво й беше да си спомня? Всичко бе минало, отдавна минало. Беше дошла на отреденото й място. Само него познаваше в целия свят — Мястото на Гробниците на Атуан.
Първата година спеше в обща спалня с другите послушници — момичета от четири до четиринадесет години. Още тогава Манан се открои сред останалите надзиратели като специален неин страж, а креватчето й се намираше в малка ниша, отделена донейде от дългата, слабо осветена спалня в Големия дом, където момичетата се кискаха и шушукаха, преди да заспят, а в сивата светлина на утрото се прозяваха и сплитаха косите си едно на друго. Когато и отнеха името и тя стана Арха, вече спеше сама в Малкия дом в леглото и в стаята, които щяха да бъдат нейни до края на живота й. Това бе домът й, Домът на Първата жрица, и в него никой не можеше да влезе, без тя да му разреши. Още съвсем малка, на нея й бе приятно да чуе как покорно се чука на вратата и да произнася:
— Можете да влезете.
Дразнеше се, че двете върховни жрици, Косила и Тара, смятаха, че разрешението й се подразбира от само себе си и влизаха, без да чукат.
Изнизваха се дни, години и всички си приличаха. Момичетата от Мястото на Гробниците прекарваха часовете си в обучение. Не играеха изобщо. Време за игри нямаше. Изучаваха сакрални песни и сакрални танци, историята на Каргадските земи, тайнствата на боговете, на които бяха посветени: на Бога-крал, който владееше Авабат, или на близнаците Атуах и Улуах. От всички единствена Арха усвои ритуалите на Безименните, а те бяха предавани само от един човек — Тара, Върховната жрица на Боговете-близнаци. Това всеки ден я откъсваше от останалите за час или час и нещо, но основната част от ежедневието си тя прекарваше просто в работа като всички други — момичетата се учеха да предат и тъкат вълната от овцете, да сеят, жънат и приготвят сами храната си: леща, грухан овес за каша и ситно брашно за безквасен хляб, лук, зеле, козе сирене, ябълки и мед.
Най-приятното от всичко, което можеше да ти се случи, бе да те пуснат на риболов в тъмнозеленикавата река, която течеше през пустинята, на половин миля североизточно от Мястото. Да си вземеш ябълка или студена питка за обяд и целия ден да стоиш между тръстиките под прегарящото слънце, загледан в зеленото спокойно течение на реката и в сенките на облаците, които бавно се местеха над планините. Но ако някой извикаше от вълнение при опъване на въдицата, когато на речния бряг излетеше златисто бляскава риба и се замяташе бездиханна във въздуха, тогава Мебет просъскваше като пепелянка:
— Млъкни, креслива глупачке!
Мебет, която служеше в Храма на Бога-крал, беше мургава жена, все още млада, ала рязка и твърда като обсидиан. Риболовът бе нейната страст. Трябваше да внимаваш да не я разгневиш, да не гъкнеш, в противен случай тя никога повече нямаше да те вземе отново на риболов. И тогава ти никога повече нямаше да отидеш на реката освен през лятото за вода, когато кладенците намалееха. Това беше досадна работа: половин миля да бъхтиш пеша до реката в прежурящата до бяло жега, да напълниш двете ведра на кобилицата и колкото се може по-бързо да поемеш нагоре по хълма към Мястото. Първите стотина ярда бяха лесни, но после ведрата започваха да натежават и кобилицата протриваше раменете като парче нажежено желязо, а светлината ярко напичаше сухия път и всяка стъпка бе все по-трудна и бавна. Накрая трябваше да стигнеш хладната сянка на задния двор на Големия дом край зеленчуковата градина и с плисък да изсипеш ведрата в огромния водоем. Сетне да се върнеш и да повториш всичко отново и отново.
Читать дальше