Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Пенте зяпна в нея.

— О, зная. Зная, Арха — отрони плахо тя.

— Тогава да ме оставят да бъда Първата жрица, а не да ми заповядват непрекъснато!

Известно време Пенте нищо не каза, но въздъхна и седна, люлеейки пълничките си крака, втренчила поглед надолу към обширните белезникави земи, които съвсем плавно се издигаха до високия, смътен, необятен хоризонт.

— Ти ще започнеш да заповядваш твърде скоро — промълви тя накрая. — След две години вече няма да бъдем деца. Ще станем на четиринадесет години. Аз ще отида в Храма на Бога-крал и за мен нещата едва ли ще се променят много. Ала тогава ти наистина ще бъдеш Първата жрица. Даже Косила и Тара ще трябва да ти се подчиняват.

Погълнатата не реагира. Лицето й остана неподвижно, а под черните вежди очите й леко проблясваха на светлината на небето.

— Трябва да се връщаме — рече Пенте.

— Не.

— Но учителката по тъкачество може да каже на Тара. А и скоро ще стане време за деветте песнопения.

— Аз ще остана тук. И ти също.

— Тебе няма да те накажат, ама мен ще накажат — предпазливо заговорй Пенте.

Арха не отвърна. Пенте въздъхна и остана. Слънцето тънеше в омара високо над равнините. Недалеч от полегатия склон слабо прозвънваха хлопатари на овце и блееха агнета. На слаби повеи духаше сух пролетен вятър и носеше сладостна миризма.

Деветте песнопения почти бяха свършили, когато момичетата се върнаха. Мебет ги бе видяла да седят на Мъжката страна и бе докладвала на своята господарка Косила, Върховната жрица на Бога-крал.

Косила имаше тежка походка и мрачен вид. С безизразно лице и глас тя се обърна към двете момичета и им заповяда да я последват. Преведе ги през каменните коридори на Големия дом и през входа горе по могилата към Храма на Атуах и Улуах. Там разговаря с Върховната жрица на този храм, Тара — висока, суха и слаба като крак на сърна.

Косила се извърна към Пенте:

— Свали расото си.

Тя наложи момичето с връзка тръстикови пръчки, които прорязаха леко кожата й. Пенте ги понесе търпеливо, с безмълвни сълзи. Върнаха я в тъкачницата без вечеря и я оставиха и на другия ден без храна.

— Ако още веднъж те открият да се катериш по Мъжката страна — каза Косила, — ще ти се случат много лоши неща. Разбра ли, Пенте?

Гласът на Косила беше тих, но враждебен.

— Да — отвърна Пенте и се изплъзна свита и разтреперана, а тежката дреха жулеше разранената кожа на гърба й.

Арха стоя до Тара и наблюдава побоя. Сега гледаше как Косила почиства пръчките.

Тара й каза:

— Не е уместно да те виждат да се катериш и да тичаш с останалите момичета. Ти си Арха.

Тя стоеше навъсена и не отговори.

— По-добре е да правиш само онова, което се очаква от тебе. Ти си Арха.

В миг момичето вдигна очи към лицето на Тара, после към Косила и в погледа му се четеше такава омраза, че бе страшно да го гледаш. Ала тънката жрица не му обърна внимание. Вместо това се приведе напред и произнесе натъртено, почти просъска:

— Ти си Арха. Нищо друго не е останало от теб, всичко е било погълнато.

— Всичко е било погълнато — повтори момичето, както бе повтаряло всеки ден през своя живот от шестата си година насам.

Тара леко се поклони. Същото направи и Косила, оставяйки камшика встрани. Момичето не отвърна на поклона, но покорно се обърна и си тръгна.

След вечерята от картофи и ранен лук, която изядоха мълчаливо в тясната и тъмна трапезария, след пението на вечерните химни, благословията на вратите и краткия Ритуал на Мълчанието заниманията за деня свършиха. Сега момичетата можеха да се качат в общата спалня, да играят на зарове и пръчици, докато догори единствената свещ, и да си шушукат през леглата в мрака. Както всяка вечер Арха пое през дворовете и склоновете на Мястото към Малкия дом, където спеше сама.

Нощният вятър беше приятен. Пролетните звезди грееха гъсти като облаците маргаритки в ливадите, като слънчеви бликове по априлско море. Но момичето не си спомняше нито ливадите, нито морето. То не вдигаше поглед.

— Хей ти, малката ми!

— Манан — обади се тя с безразличие. Огромната сянка до нея се размърда. Звездната светлина хвърляше отблясъци по голото му теме.

— Наказа ли те?

— Не могат да ме накажат.

— Да… Така е…

— Не могат да ме накажат. Не смеят.

Той стоеше с едри провесени ръце, тъмен и огромен. Тя подуши мириса на див лук, потния монашески дъх на старото му черно расо със скъсан подгъв, твърде късо за неговия ръст.

— Не могат да ме докоснат. Аз съм Арха — каза тя рязко и ожесточено и избухна в сълзи.