Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Отпуснатите едри длани се повдигнаха, придърпаха я към себе си и нежно я задържаха, приглаждайки сплетените й коси.

— Хайде, хайде. Малкото ми сладурче, малкото ми момиченце…

Тя чу хриповете от хлътналите му гърди и се притисна към него. Сълзите и бързо спряха и Арха се улови за Манан, сякаш не можеше да стои върху краката си.

— Бедничкото ми момиченце — прошепна той, вдигна детето на ръце и го занесе до входа на къщата, където то спеше само. Пусна го долу.

— Сега по-добре ли си, малката ми?

Тя кимна, обърна се и влезе в мрачната къща.

Стъпките на Косила отекваха в коридора на Малкия дом, отмерени и бавни. Високият тромав силует изпълни вратата на стаята, снижи ре за поклон, докосвайки пода с едно коляно, и се изправи в цял ръст:

— Господарке?

— Какво, Косила?

— Досега имах правото да се грижа за някои дела, свързани с владението на Безименните. Дойде време, ако желаеш, да усвоиш, съблюдаваш и поемеш отговорност за тези дела, за които нямаш спомен от този живот.

Момичето седеше в своята стая без прозорци и изглеждаше, че медитира, но всъщност не вършеше нищо и почти нищо не мислеше. Мина известно време, преди неподвижното, мрачно, надменно изражение на лицето му да се промени, макар че се опита да скрие промяната:

— Лабиринтът ли?

— Няма да влизаме в Лабиринта. Ала ще трябва да прекосим Подземието.

В гласа на Косила имаше страх или претенция за страх, предназначена да сплаши момичето. Арха се изправи, без да бърза, и каза с безразличие:

— Много добре.

Но в душата си, докато следваше тромавия силует на Жрицата на Бога-крал, тя ликуваше: „Най-сетне! Най-сетне! Най-сетне ще видя своето владение!“

Беше петнадесетгодишна. От година насам бе преминала в зрелостта и получила пълната си власт на Първа жрица на Гробниците на Атуан, най-върховната сред всички върховни жрици на Каргадските земи — жрица, на която дори самият Бог-крал не можеше да заповядва. Сега всички коленичеха пред нея, даже непреклоннeте Тара и Косила. Всички й говореха с прекомерна почтителност. Нищо обаче не се бе променило. Нищо не се случваше. Щом минаха церемониите по нейното ръкополагане, дните продължиха да текат, както си бяха текли и преди. Трябваше да се преде вълна, да се тъче черно платно, да се мели брашно, да се извършват обредите. Деветте песнопения трябваше да се изпълняват всяка вечер, да се благославят вратите, да се поят Надгробните камъни с козя кръв два пъти годишно, да се играят танците по новолуние пред Празния трон. Така измина цяла година както предишните и нима всички години щяха да отлитат все по същия начин?!

Понякога у нея се надигаше досада, силна като ужас, и започваше да я дави за гърлото. Неотдавна заговори за това. Усети, че трябва да сподели с някого, иначе ще полудее. Разказа на Манан. Тя бе твърде горда, за да се довери на другите момичета, и твърде предпазлива, за да се изповяда пред по-възрастните жени, но пред Манан нямаше значение, той беше верен стар овен, безразлично бе какво ще говори пред него. За нейна изненада евнухът имаше отговор.

— Знаеш ли, малката ми — подзе той, — много отдавна, още преди нашите Четири земи да се съединят в една империя, преди да съществува Бог-крал над всички нас, имало множество по-малки крале, принцове и вождове. Те винаги се карали помежду си. И дошли тук да разрешат споровете си. Точно тъй станало — дошли от нашия край Атуан и от Карего-Ат, от Атнини и даже от Хур-ат-Хур всички вождове и принцове със своите слуги и армии. Пристигнали и попитали какво да правят. А ти си отишла пред Празния трон и си им предала съвета на Безименните. Е, това било доста отдавна. След време Жреците-крале започнали да управляват целия Карего-Ат, а скоро вече управлявали и Атуан. Оттогава четири-пет поколения Божествени крале ръководят едновременно Четирите земи и са ги превърнали в империя. Така ситуацията се променила. Богът-крал може да сваля некадърните вождове и сам да разрешава всички спорове. А понеже е бог, виждаш ли, не му е необходимо твърде често да се съветва с Безименните.

Арха се замисли над това. Времето не беше от значение тук, в пустинята, под неизменните Надгробни камъни, които съществуваха едни и същи от самото начало на света. Тя не бе свикнала да мисли, че нещата се променят, че едно умира, а друго се ражда. Не й се струваше приятно да ги разглежда в тази светлина.

— Могъществото на Бога-крал е много по-нищожно от могъществото на онези, на които служа аз — рече намръщена.