Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Да. Това са Гробниците. Върви. Аз не мога да остана тука. Все по лявата страна. Ще преминеш покрай три отвора.

Шепотът на Косила съскаше (и слабото ехо просъскваше след нея). Тя се страхуваше, тя наистина се страхуваше. Не искаше да бъде сред Безименните, между техните гробове, в техните пещери, в мрака. Мястото не беше нейно, тя не му принадлежеше.

— Ще дойда тук с факла — каза Арха, като опипом си проправяше път край стената и се удивляваше на странните скални образувания, хлътнатини, изпъкналости, заоблености и ръбове, ту груби като въже, ту гладки като пиринч. Това определено бе ваятелство. Може би цялата пещера бе дело на древни скулптори.

— Тука светлината е забранена — рязко прошепна Косила.

Начинът, по който го изрече, накара Арха да разбере, че така е редно. Бяха в самия дом на мрака, в сърцето на нощта.

Три пъти пръстите й напипваха отвори сред подвеждащата скална тъмнина. Четвъртия отвор тя обходи с ръце на длъж и шир и влезе в него. Зад нея идваше Косила.

В тунела, отново леко наклонен, те задминаха един ляв отвор и при следващото разклонение поеха вдясно — налучкваха и опипваха пътя си в подземния мрак, в тишината на земните недра. През цялото време трябваше да вървят с разперени ръце и да следват двете страни на тунела, за да не пропуснат да преброят някой отвор или незабелязано да отминат определено разклонение. Ориентираха се само с докосване, пътят не се виждаше, а се налучкваше.

— Това ли е Лабиринтът?

— Не. Това е проходът, който се намира под трона.

— А къде е входът на Лабиринта? Арха харесваше тази игра в тъмното. Искаше да се изправи пред по-голяма загадка.

— Във втория отвор на Подземието, който задминахме. Сега потърси една врата вдясно, дървена врата, ако не сме я пропуснали вече.

Арха долови как Косила неспокойно опипваше с ръце стената и се жулеше о твърдия камък. Тя леко плъзна връхчетата на пръстите си по скалата и в миг усети гладката дървена повърхност. Блъсна я и проскърцвайки, вратата се отвори без усилие. Един миг стоя, ослепена от светлина.

Влязоха в ниска широка стая, със стени от дялан камък, осветена от увиснала на синджир димяща факла. Помещението бе душно от пушека на факлата, защото не се проветряваше. Очите на Арха смъдяха и се насълзиха.

— Къде са затворниците?

— Ето там.

Най-сетне осъзна, че трите неясни купчини в далечния край на стаята бяха хора.

— Вратата не е заключена. Няма ли стража?

— Не е необходима.

Тя колебливо надникна през димната завеса. Двата глезена и китката на затворниците бяха оковани във вериги, забити в скалната стена. Ако някой поискаше да легне, окованата му ръка оставаше вдигната, провиснала на веригите. Косите и брадите им бяха сплъстени и заедно със сенките скриваха лицата им. Единият бе полуизлегнат, другите двама — седнали или приклекнали. Бяха голи. Миризмата, която се излъчваше от тях, бе по-силна дори от димната смрад.

Един затворник сякаш наблюдаваше Арха; стори й се, че вижда блясъка на зениците му, после си помисли, че се лъже. Останалите не помръдваха с наведени глави.

Тя се извърна настрани и каза:

— Това вече не са мъже.

— И никога не са били. Те са демони, зли духове, които са готвили покушение срещу свещения живот на Бога-крал! — очите на Косила горяха в червената светлина на факлата.

Арха отново погледна затворниците със страхопочитание и любопитство.

— Как би могъл човек да нападне бог? Нима е възможно това? Вие там, как сте се осмелили да нападне-те самия жив бог?

Единият от мъжете се взря в нея изпод черната си четина, но не отвърна нищо.

— Отрязали са им езиците, преди да ги изпратят от Авабат — каза Косила. — Не говори с тях, господарке. Те са осквернени. Твои са, ала не за да приказваш с тях, не за да ги гледаш или да мислиш за тях. Твои са, за да ги предадеш на Безименните.

— Как ще бъдат принесени в жертва?

Арха вече не гледаше към затворниците. Вместо това се обърна към Косила, извличайки сила от масивното тяло, от хладния глас. Зави и се свят, от димната смрад и сажди й призляваше, но тя разсъждаваше и говореше със съвършено спокойствие. Не беше ли постъпвала така много пъти досега?

— Жрицата на Гробниците най-добре знае каква смърт ще удовлетвори нейните Повелители и тя трябва да я избере. Има доста начини.

— Нека Гобар, капитанът на стражите, отсече главите им. А кръвта да се излее пред трона.

— Като приношение на козел ли? — Косила сякаш се присмиваше над нейната липса на въображение. Арха остана безмълвна. Косила продължи да говори: