Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Имаме достатъчно мъже да я пазят.

— Само роби. Не можеш да се довериш на един роб.

— Ще можеш да се довериш, ако му вдъхнеш страх. Наказанието за тях трябва да бъде същото каквото за непознат, допуснат да пристъпи Свещената земя от вътрешната страна на стената.

— А наказанието какво е?

Косила питаше не за да чуе отговора. Тя самата бе учила Арха на този отговор много отдавна.

— Да се обезглави пред трона.

— Нима волята на моята господарка е да се определят стражи за Стената на Гробниците?

— Да — отвърна момичето.

Под дългите черни ръкави пръстите му надменно се свиха. То знаеше, че Косила не иска да отделя роби за тази цел, а и това беше ненужно задължение, защото — какви непознати идваха тук? Едва ли някой мъж би могъл да се скита, случайно или преднамерено, на около миля от Мястото, без да бъде забелязан. Сигурно бе, че той няма да успее да приближи Гробниците. Но един страж беше дължима чест и Косила не можеше, убедително да я оспори. Налагаше се да се подчини на Арха.

— Ето тук — чу се студеният й глас.

Арха спря. Често бе минавала по тази пътека край Стената на Гробниците и я познаваше, както познаваше всяка стъпка от Мястото, всяка скала, бодил и магарешки трън. Огромната скална стена се издигаше вляво, висока три пъти колкото нея. Отдясно хълмът полегато се спускаше в плитка безводна долина, която скоро отново се издигаше в подножието на западната верига. Арха се огледа по цялата околност, ала не видя нищо, което да не беше зървала преди.

— Под червените скали, господарке.

На няколко ярда надолу по хълма личеше изригнала червена лава, която образуваше нещо като стъпало или малка издатина. Щом слезе и застана пред нея с лице към скалите, Арха осъзна, че те имаха вид на груба врата, висока четири стъпки.

— Какво трябва да се направи?

Отдавна бе научила, че на свещени места е безсмислено усилието да отваряш една врата, без да знаеш как тя се отваря.

— Моята господарка притежава всички ключове към местата на мрака.

След като се извършиха ритуалите, чрез които Арха навлезе в зрелостта, тя носеше около кръста си железен обръч, където висяха малка кама и тринадесет ключа, някои от които дълги и тежки, други — дребни като куки за въдица. Тя повдигна обръча и показа ключовете.

— Ето този — посочи Косила.

После втъкна дебелото връхче в един процеп между две вдлъбнатини на червената скала. Ключът — дълга желязна ос с две гравирани езичета — влезе в процепа. С двете си ръце и с усилие Арха го наклони наляво, но го превъртя съвсем леко.

— А сега?

— Сега заедно…

Двете натиснаха грубата скала вляво от ключалката. Трудно, ала без да заяжда и с много слаб шум, неравната плоча на червената скала помръдна навътре и открехна тясна пролука. Вътре цареше мрак.

Арха се приведе и влезе.

Налагаше се Косила, която беше тромава и тежко облечена, да се промъква през тесния отвор. Щом влезе, тя се облегна на вратата и с мъка я блъсна да се затвори.

Владееше абсолютен мрак. Никаква светлинка не се виждаше. Тъмнината тегнеше, сякаш се озоваха с отворени очи под вода.

Превиха се почти одве, защото се намираха на място, високо не повече от четири стъпки. Арха опипваше стената, докосвайки я едновременно вляво и вдясно.

— Носиш ли светлина? — прошепна момичето, както се шепне на тъмно.

— Не — отвърна зад нея Косила. Тя също бе снижила глас, но в него се усещаше нещо като насмешка. А Косила никога не се бе усмихвала.

Сърцето на Арха заигра, кръвта й кипна в гърдите. Рече си с ожесточение: „Това място е мое, аз му принадлежа и няма да се уплаша!“

На глас не каза нищо. Пое напред. Имаше само един път. Надолу, към недрата на хълма.

Косила я последва, като пъхтеше тежко. Дрехите и се закачаха и влачеха по скалите и земята.

Внезапно таванът се издигна — Арха можеше да застане изправена и да протегне ръце, без да допре стените. Въздухът, душен и застоял, сега докосна лицето й по-прохладен и влажен и лекият му полъх създаваше усещане за обширност. Арха пристъпи предпазливо напред в непрогледния мрак. Един камък се изтърколи изпод обутите й в сандали нозе, удари се о друг й тихият звук събуди ехото. То отекна с множество гласове — слаби, далечни, все по-далечни. Навярно пещерата бе огромна на шир и длъж, но не и празна — нещо в нейната тъма, повърхнини на невидими предмети или прегради, разчупваше ехото на хиляди отломъци.

— Тук сигурно се намираме под Надгробните камъни — прошепна момичето и шепотът му се разбяга из кухата чернилка, разливайки тънки като паяжина звуци, които продължително отекваха.