Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Беше се изправил и й подаваше един полукръг от пробито и изваяно сребро:

— Нека да съединим пръстена.

Тенар го пое от ръката му. Махна от шията си сребърната верижка и изхлузи другата половина от нея. Постави двете части върху своята длан, така че счупените ръбове се съединиха и пръстенът стана цял.

Тя не вдигна лице. Само каза:

— Ще дойда с тебе.

При тези думи мъжът на име Гед сложи ръка върху нейната, която държеше счупения талисман. Тя се стресна, вдигна глава и го видя зачервен от живот и ликуване, усмихнат. Това я разтревожи и уплаши.

— Ти направи и двама ни свободни — каза той. — Сам никой не постига свободата. Хайде, нека не губим повече време, докато все още го имаме. Покажи ми отново пръстена за малко.

Тенар бе скрила сребърните половини, но по негова молба пак ги показа на дланта си. Счупените краища се докосваха.

Без да ги вземе, той положи десница над тях, изрече няколко думи и по лицето му внезапно изби пот. Тя усети как дланта й странно потръпна, сякаш върху нея се бе разбудило малко спящо животинче. Гед си пое дълбоко дъх, отпусна се и избърса чело.

— Така — каза той, взе пръстена на Ерет-Акбе и го плъзна през пръстите плътно около дясната й китка. — Така. Става ти. Сигурно е бил гривна на жена или дете.

Загледа се в него със задоволство.

— Дали ще се закрепи — промърмори нервно тя, чувствайки нежната и хладна сребърна пластинка около тънката си ръка.

— Ще се закрепи. Не можех да слепя с проста магия пръстена на Ерет-Акбе, както селска врачка би поправила някакъв си бакър. Трябваше да призова Силите на съзиданието и да го възстановя единен. Сега той е цял, сякаш никога не се е чупил. Трябва да тръгваме, Тенар. Ще донеса торбата и манерката. Сложи си наметалото. Има ли още нещо?

Додето тя се суетеше пред вратата, за да я отвори, той спомена:

— Иска ми се да си взема жезъла.

— Пред вратата е. Донесла съм го — прошепна Тенар.

— Защо си го донесла? — учуди се той.

— Смятах… да те преведа през вратата. Да те пусна да си вървиш.

— Не си имала такъв избор. Би могла да ме превърнеш в роб и ти да останеш роб; или да ме освободиш и свободна да ме последваш. Хайде, малката ми, събери смелост и превърти ключа.

Тя завъртя драконообразното езиче на ключа и отвори вратата към ниския черен коридор. Излезе от Съкровищницата на Гробниците с пръстена на Ерет-Акбе върху ръката си, а мъжът я последва.

Дочу се не толкова шум, колкото се почувства слаба вибрация в стените, настилката и пода, целите от скала. Донякъде напомняше далечен трясък от тежък предмет, паднал на голямо разстояние оттук.

Косите й настръхнаха. Без да спира, тя духна пламъка в тенекиения фенер. Чуваше стъпките на мъжа зад себе си. Съвсем тихо и така близо, че дъхът му докосна косите и, той каза:

— Остави фенера. Аз мога да запаля светлина, ако е нужно. Кое време е вън?

— Когато идвах насам, отдавна минаваше полунощ.

— Тогава ще трябва да продължим. Тенар не помръдна. Разбра, че се налага да го води. Единствено тя знаеше пътя за излизаме от Лабиринта и той чакаше, за да я последва. Тръгна приведена, защото тунелът бе много нисък, но вървеше с бърза крачка. От невидими пролуки полъхваха хлад и остър, усоен мирис — безжизненият дъх на огромната кухина под тях. Когато проходът леко се извиси и тя вече можеше да се изправи, забави ход и започна да брои крачките си при наближаването на пропастта. Стъпвайки леко и усещайки всяко нейно движение, Гед я следваше отблизо. Щом Тенар спря, на минутата спря и той.

— Ето я пропастта — прошепна тя. — Не мога да налучкам ръба. А, не, тук е. Внимавай, струва ми се, че камъните са разклатени… Не, не, почакай — наистина са разклатени …

Предпазливо се измъкна назад, понеже настилката под краката и се люлееше. Мъжът я хвана за ръка да я подкрепи. Сърцето й биеше силно.

— Ръбът не е стабилен. Камъните се клатушкат.

— Ще запаля малко светлина да ги зърна: Ще се опитам да ги укрепя с необходимата дума. Всичко е наред, малката ми.

Мина й през ума колко е странно, че той я наричаше, както винаги я бе наричал Манан. Щом на върха на жезъла се появи бледият светлик, наподобяващ светенето на гнило дърво или звезда иззад мъгла, Тенар стъпи върху тясната ивица край черната бездна и видя как в тъмното зад магьосника се мержелее масивна фигура, в която разпозна Манан. Но гласът й заседна в гърлото като уловен с примка и тя не можа да извика.

Манан се опита да блъсне Гед от несигурната му опора в пропастта и в тоя момент той вдигна очи, съзря го и с внезапен крясък на изненада или гняв замахна с жезъла към него. При този вик светлината блесна, бяла и непоносима, право в лицето на евнуха. Манан закри очи с огромната си ръка, отчаяно протегна другата да улови Гед, ала не успя и падна.