Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Хавнър е красив град — заговори той. — А и ти му носиш пръстена, знака на мира, загубеното съкровище. В Хавнър ще бъдеш посрещната като принцеса. Ще те обсипят с почести за големия дар, който даваш, ще ти устроят посрещане, ще бъдеш винаги добре дошла. В този град хората са благородни и щедри. Ще те нарекат Бялата господарка заради светлата ти кожа и ще те обичат още повече, защото си млада. И защото си красива. Ще имаш стотици рокли като онази, която ти показах чрез илюзия, но истински. Ще получиш похвали, любов и благодарност. Ти, която не си познавала нищо освен самота, завист и мрак.

— Имаше един Манан — каза в защита тя, устните н леко потреперваха. — Той ме обичаше и винаги беше мил с мене. Той ме закриляше, както умееше, а аз го убих заради това. Пропадна в тъмната бездна. Не искам да ходя в Хавнър. Не искам да ходя там. Искам да остана тук.

— Тук — в Атуан ли?

— В планините. Където сме сега.

— Тенар — започна Гед с тихия си мрачен глас. — Щом е така, ще останем. Обаче аз не нося ножа си. А и ако завали сняг, ще бъде трудно. Но докато можем да намираме храна, ще останем.

— Не, зная, че не можем да останем. Просто съм глупава — каза Тенар, като се изправи, за да сложи още дърва в огъня и разпиля ореховите черупки.

Източи се — тънка и много стройна в прокъсаната си зацапана роба и черното си наметало.

— Всичко, което съм научила досега, е ненужно, а не умея нищо друго. Ще се опитам да придобия нови знания.

Гед извърна поглед встрани, като болезнено присви клепачи.

На следващия ден те прекосиха билото на светлокафявата планинска верига. В прохода духаше силен вятър, хаплив и заслепяващ, примесен със сняг. Едва след като се спуснаха по отсрещния хълм, доста надолу под снежнооблачните върхове, Тенар съзря отвъдните равнини. Те бяха целите потънали в зеленина — борове, треви, засети поля и угари. Даже в мъртвилото на зимата, когато гъсталаците бяха оголели и гората — застлана със сиви клони, тази земя беше зелена, смирена и блага. Те я наблюдаваха от един скалист склон. Безмълвен, Гед посочи на запад, където слънцето се спускаше зад дебелия каймак и мътилката на облаците. Слънцето се бе скрило, но хоризонтът грееше почти като ослепителните кристални стени на Подземието — радостния блясък на края на света.

— Какво е това? — попита момичето.

А той отвърна:

— Морето.

Скоро Тенар стана свидетел на нещо не по-малко удивително. Те поеха по един път, който по здрач ги отведе в някакво село — десет-дванадесет наредени къщи. Осъзнавайки, че се намират в близост до човешко присъствие, тя тревожно погледна спътника си. Погледна, но не го видя. Редом до нея, в облеклото на Гед, с неговата походка и обувки, крачеше друг човек. Беше със светла кожа и голобрад. Той хвърли поглед към нея — имаше сини очи. Намигна и.

— Дали ще ги измамя? — попита човекът. — Как ти стоят дрехите?

Момичето се огледа. Носеше кафява пола и жакет на селянка, с голям червен вълнен шал.

— О, това наистина си ти — извика Тенар, като се спря внезапно. — Това си ти, Гед!

С произнасянето на името му тя съвсем ясно го видя — мургавото белязано лице, което познаваше, тъмните очи. Ала там все пак стоеше светлоликият непознат.

— Не произнасяй истинското ми име пред другите. Аз също няма да произнасям твоето. Ние сме брат и сестра, идваме от Тенакбах. Смятам да помоля за някоя хапка вечеря, ако срещнем любезен домакин. Той я хвана за ръка и те влязоха в селото. На следващата сутрин поеха с пълни стомаси, след като се наспаха добре в един плевник.

— Магьосниците често ли просят? — запита Тенар на път през зелените поля, където пасяха кози и дребни петнисти волове.

— Защо питаш?

— Имаш вид на човек, свикнал с това. Просеше всъщност съвсем умело.

— Ами да. През целия си живот съм просил, ако погледнем по този начин. Знаеш ли, магьосниците не притежават много. Впрочем когато скитат, те нямат нищо освен жезъла и дрехите си. Другите хора ги приемат с радост и им дават подслон. И магьосниците наистина им се отплащат.

— По какъв начин се отплащат?

— Ето например тази жена от селото. Аз излекувах козите й.

— От какво страдаха?

— И на двете виметата им бяха възпалени. Аз съм пасъл кози като момче.

— Каза ли й, че си ги излекувал?

— Не. Защо трябваше да й казвам? Нима беше необходимо? След известно мълчание тя добави:

— Виждам, че магията ти не служи само за големи неща.

— Гостоприемството — отвърна той, — любезността към един непознат е нещо много важно. Разбира се, достатъчна е благодарността. Но за козите ми стана жал.