Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Тук въздухът бе по-застоял и неподвижен, миришеше силно. Посоките се открояваха отчетливи в съзнанието й, дори чуваше гласа на Тара, която ги произнасяше. Надолу по стълбите (зад нея затворникът се препъваше в катранената тъма и тя долавяше как се задъхва, когато Манан го насочва със силно дръпване на веригата) и в края на стълбите — веднага завой вляво. Държиш лява посока и след два отвора влизаш в първия отдясно, после дясна посока. Тунелите се виеха и преплитаха. Никой от тях не вървеше направо.

— Сетне трябва да заобиколиш пропастта — каза гласът на Тара от мрака на съзнанието и. — Пътят е много тесен.

Тя забави крачка, наведе се и опипа с една ръка настилката отпред. Сега коридорът беше прав и твърде дълъг, създавайки фалшиво спокойствие у госта. Внезапно чувствителната й длан, която опипваше, леко докосвайки скалата пред себе си, се оказа пред нищо. Достигнали бяха каменния край на ръба, отвъд който зееше празнина. Стената вдясно на коридора се спускаше отвесно в бездната. Отляво личеше издатина, не по-широка от човешка длан.

— Тук има пропаст. Обърни се вляво към стената, прилепи се към нея с тялото си и върви настрани. Плъзгай стъпала. Дръж веригата, Манан… На ръба ли си? Той се стеснява. Не пренасяй тежестта на петите си. Аз вече отминах пропастта. Подай ми ръка. Така…

Тунелът се виеше на къси зигзаги с много отвори встрани. Преминавайки край тях, шумът на стъпките им ехтеше странно, някак си кухо. Още по-странно бе едно леко притегляне, едно всмукване навътре, което можеше да се усети. Коридорите свършваха с пропасти като тази, която отминаха. Може би тук, под долната част на Лабиринта, имаше кухина — пещера, така дълбока и обширна, че би надминала по размери пещерата на Подземието — огромна черна вътрешна празнота.

В тъмните тунели над бездната, където вървяха, коридорите постепенно се стесняваха и снижаваха и самата Арха трябваше да спре. Нямаше ли край този път?

Краят се появи внезапно — една затворена врата. Както вървеше приведена, малко по-бързо от обикновено, Арха се блъсна в нея и си удари главата и ръцете. Тя напипа ключалката, после малкия ключ на обръча около талията си, който никога не бе използван, сребърния ключ с езиче във формата на дракон. Той се пъхна в ключалката и се превъртя. Арха отвори вратата към Голямото съкровище на Атуан. Сух, противен, спарен въздух полъхна навън в тъмното.

— Манан, ти не трябва да влизаш тук. Почакай отпред.

— Той може, а аз — не?

— Ако влезеш в тази стая, Манан, няма да можеш да излезеш. Такъв е законът за всички освен за мене. Никой човек с изключение на мен не е напускал жив тази стая. Ще влезеш ли?

— Ще почакам отвън — каза меланхоличният глас в мрака. — Господарке, господарке, не затваряй вратата.

Неговата паника така я разстрои, че тя остави вратата открехната. Всъщност мястото я изпълваше със смътен страх и Арха изпита някакво недоверие към затворника, макар да бе здраво завързан. Влязла веднъж, тя запали светлината. Ръцете й трепереха. Свещта на фенера се разгоря трудно; въздухът беше застоял и мъртвешки. Жълтеникавото блещукане, което изглеждаше ярко след дългите нощни проходи, постепенно откри наоколо им съкровищницата с раздвижените сенки, които я изпълваха.

Имаше шест огромни каменни сандъка, покрити с дебел слой сив ситен прах като хлебен мухъл. Нищо друго. Стените бяха груби, таванът — нисък. Мястото беше студено, с дълбок, безветрен студ, който сякаш спираше кръвта в сърцето. Нямаше паяжини, само прахоляк. Нищо не живееше тук, съвсем нищо, дори и редките дребни паяци от Лабиринта. Прахът бе плътно наслоен и всяка прашинка в съкровищницата бе престояла макар и ден — дни, месеци, години, векове се бяха превърнали в прах.

— Това е мястото, което търсеше — каза Арха и гласът й бе непоколебим. — Това е Голямото съкровище на Гробниците. Ти го достигна. И няма да можеш никога да го напуснеш.

Той не отвърна, лицето му беше спокойно, но нещо в очите му я разтърси: някаква безутешност, поглед на човек, когото са предали.

— Ти каза, че искаш да останеш жив. Аз зная само това място, където можеш да съхраниш живота си. Косила ще те убие или ще принуди мене да те убия, Ястребе. Само тук тя не може да достигне.

Гостът продължаваше да мълчи.

— Ти никога не би могъл да напуснеш Гробниците и без това, не разбираш ли? Едно и също е. Поне стигна до… края на твоето пътешествие. Ето го онова, което търсеше.

Той седна върху един от големите сандъци с вид на загубен човек. Провлачената верига остро издрънча по камъка. Ястреба огледа сивите стени и сенките наоколо, после нея.