Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Истина беше. Арха бе забравила и лицето и я издаде.

— Той още не е мъртъв — отговори накрая тя, опитвайки се да запази безразличния тон, който само преди миг и се бе удал така лесно. — Жив е погребан. В Гробниците. В един ковчег. Може да влезе малко въздух, ковчегът не е запечатан, дървен е. Умирането ще бъде много бавно. Когато разбера, че е мъртъв, ще започна постите.

— Как ще разбереш?

Объркана, Арха се запъна отново:

— Ще разбера… Моите Повелители ще ми известят.

— Ясно. Къде е гробът?

— В Подземието. Заповядах на Манан да го изкопае под Гладкия камък.

Не беше нужно веднага да отговаря по такъв смирен, глупав начин. Пред Косила трябваше да се държи с цялото си достойнство.

— Жив, в дървен ковчег. Това е съмнително, щом става дума за магьосник, господарке. Успя ли да се увериш, че устата му е запушена, за да не може да изрича заклинания? И че ръцете му са завързани? Тези хора са способни да правят магии с едно мръдване на пръста даже когато езикът им е отрязан.

— Нищо не е останало от магиите му, това са само прости трикове — повиши глас момичето. — Той е погребан и моите Повелители чакат душата му. А останалото не те засяга, жрице!

Тоя път тя отиде твърде далеч. Можеха да чуят и останалите — Пенте и няколко други момичета, Дюби и жрицата Мебет се намираха наблизо. Момичетата бяха целите в слух и Косила го съзнаваше.

— Всичко, което става тук, ме засяга, господарке. Всичко, което се случва във владенията на Бога-крал, се отнася към него — Безсмъртния човек, комуто аз служа. Дори в подземната обител и в сърцата на хората прониква той и вижда; и никой няма да му забрани да влезе!

— Аз ще му забраня. В Гробниците не се влиза, ако Безименните не позволят. Те са съществували преди твоя Бог-крал и ще съществуват след него. Внимавай, когато говориш за тях, жрице. Не предизвиквай тяхната мъст над себе си. Те ще влязат в сънищата ти, ще проникнат в мрачните кътчета на твоето съзнание и ти ще полудееш.

Очите на момичето светеха. Лицето на Косила беше скрито, отдръпнато в черната качулка. Пенте и другите ги наблюдаваха, ужасени и очаровани.

— Те са остарели — чу се гласът на Косила — слаба, съскаща нишка звук изпод качулката. — Остарели са. Забравено е преклонението пред тях навсякъде освен тук. Свършено е със силата им. Те са само едни сенки и вече не притежават сила. Не се опитвай да ме уплашиш, Погълната. Ти си Първата жрица. Не означава ли това, че си също и последната?… Не можеш да ме уплашиш, аз виждам и твоето сърце. Мракът нищо не скрива от мене. Пази се, Арха!

Тя се обърна и тръгна с широки решителни стъпки, тъпчейки заскрежените бурени с обутите си в сандали тромави нозе, запътена към дома с белите колони, дома на Бога-крал.

С крехката си и тъмна фигура момичето стоеше сякаш сраснало със земята в предния двор на Големия дом. Никой и нищо не помръдна, освен Косила, навред. Додето поглед стигаше, в двора и в храма, из хълма и пустинята, в равнината и планината.

— Нека тъмните сили погълнат твоята душа, Косила — извика тя с глас, приличен на ястребов писък, и вдигна ръка с твърдо изпъната длан, за да отпрати проклятието към гърба на жрицата, въпреки че тя вече изкачваше стълбите на своя храм. Косила се олюля, но не спря, нито се обърна. Продължи и влезе в Храма на Бога-крал.

Този ден Арха прекара седнала върху най-ниското стъпало на Празния трон. Не се осмеляваше да слезе в Лабиринта, не искаше да отиде при другите жрици. Беше я налегнала някаква тежест и час след час я приковаваше в студения сумрак на огромната Тронна зала. Бе се вторачила в двуредните дебели прозрачни колони, които се губеха в мрака на отвъдния край на залата, в светлината, която се спускаше на снопове през процепите на покрива, и дима, който гъсто се виеше от бронзовия триножник с дървени въглища близо до трона. Тя рисуваше с малки миши кости фигурки по мраморната стълба, навела глава, с активно, но притъпено съзнание. „Коя съм аз?“ — питаше се Арха и не намираше отговор.

Манан се довлече в залата между двуредните колони дълго след като светлината вече не проникваше в мрака и студът се бе усилил. Бледото му лице беше много натъжено. Той застана малко надалеч от нея, отпуснал ръце. Скъсаният подгъв на вехтото му наметало висеше над петите му.

— Малка господарке?

— Какво има, Манан? — тя го погледна с унила привързаност.

— Малката ми, остави ме да направя, каквото ми каза. Той трябва да умре, малката ми. Омагьосал те е. Косила ще си отмъсти. Тя е стара и жестока, а ти си твърде млада. Няма да ти стигнат силите.