Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Нищо не може да ми направи.

— Дори ако явно, пред очите на всички, те убие, никой в цялата империя няма да се осмили да я накаже. Тя е Върховната жрица на Бога-крал, а Богът-крал е господар над всички. Ала тя няма да те убие явно. Ще го направи тайно, ще те унищожи нощем.

— Тогава ще се преродя отново.

Манан сплете пръсти.

— Би могла и да не те убие — прошепна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Би могла да те заключи в някоя стая в … там долу … Както ти направи с него. И може би ще живееш години наред … А нова жрица няма да се роди, защото ти няма да бъдеш мъртва. Но няма да има и Жрица на Гробниците и танците при новолуние няма да се танцуват, нито да се правят жертвоприношения и да се лее кръв. Преклонението пред Силите на мрака ще бъде завинаги забравено. Ще се осъществи желанието на Косила и на нейния господар.

— Те ще ме освободят, Манан

— Не и докато са ти разгневени, малка господарке — прошепна Манан.

— Разгневени?

— Заради него… Непринесеното жертвоприношение. О, малката ми1 Те не прощават!

Навел глава, Манан седеше на най-ниското стъпало в праха. Тя разглеждаше върху дланта си нещо дребно, миниатюрен миши скелет. Бухалите в стрехите на трона леко се размърдаха. Притъмняваше с приближаването на нощта.

— Не слизай тази нощ в Лабиринта — рече много тихо Манан. — Отиди си у дома и се наспи. На сутринта иди при Косила и й кажи, че вдигаш клетвата си от нея. И това е всичко. Не трябва да се тревожиш. Аз ще й дам доказателство.

— Какво доказателство?

— Че магьосникът е мъртъв.

Тя не помръдна. Бавно сключи пръсти и крехкият скелет изпука и се скърши. Когато отвори ръка, в нея имаше само парчета кости и прах.

— Не — каза жрицата и отърси праха от дланта си.

— Той трябва да умре. Направил ти е магия, Арха. Загубена си.

— Не ми е направил никаква магия. Ти си стар и наплашен, Манан, страх те е от дърти жени. Как мислиш да стигнеш до него и да го убиеш, за да се сдобиеш със своето „доказателство“? Знаеш ли добре пътя до Голямото съкровище, който снощи измина на тъмно? Можеш ли да преброиш завоите, да стигнеш стълбата, после пропастта и най-сетне вратата? Можеш ли да отключиш същата тази врата?… О, бедният ми стар Манан, разумът ти се е замъглил. Тя те е уплашила. Сега върви в Малкия дом, поспи и забрави за всичко това. Не ме тревожи никога с приказки за смъртта… Аз ще дойда по-късно. Върви, върви, стари глупако, стари тромчо.

Арха се бе изправила и нежно го потупа по широките гърди, подтиквайки го да тръгне.

— Лека нощ, лека нощ!

Той се обърна тежко и с неохота, обладан от лоши предчувствия, но покорен, и тромаво запристъпя надолу през дългата зала под колоните и рухналия покрив. Тя наблюдаваше как той се отдалечава.

Когато си отиде, Арха известно време се повъртя около подиума на трона и после изчезна в мрака зад него.

В Голямата съкровищница на Гробниците на Атуан времето беше спряло. Нямаше светлина, нямаше живот, дори и паяк в праха не помръдваше, нито червей в студената земя. Там имаше само скали, тъма и безвремие.

Върху каменния похлупак на един от големите сандъци, проснат по гръб, лежеше крадецът от Вътрешните земи, подобен на скулптура, изваяна върху надгробен камък. При движенията си бе вдигнал прах, посипал се по дрехите му. Не помръдваше.

Ключалката щракна и вратата се отвори. В мъртвешкия мрак проникна светлина и свеж полъх прониза мъртвешкия въздух. Мъжът остана легнал неподвижно.

Арха затвори вратата, заключи я, постави фенера.си върху сандъка и бавно приближи към застиналата фигура. Движеше се плахо, с широко отворени очи, със зеници, все още разширени от продължителното вървене на тъмно.

— Ястребе!

Докосна го по рамото и повтори името му още веднъж и още веднъж.

Магьосникът се размърда и простена. Най-сетне се повдигна и приседна с измъчено лице и празен поглед. Гледаше я, без да може да я познае.

— Това съм аз, Арха — Тенар. Донесох ти вода. Ето, пий.

Той непохватно се пресегна към манерката, сякаш ръцете му бяха сковани, и отпи, но не много.

— Колко време е минало? — попита с усилие.

— Два дни, откакто си в тази стая. Сега е третата по-ред нощ. Не можах да дойда по-рано. Трябваше да открадна храна — ето я…

Тя извади един плосък сив самун от торбата, която носеше, ала той кимна:

— Не съм гладен. Това… това е убийствено място. Обгърна главата си с ръце и застина така.

— Студено ли ти е? Донесох ти наметалото от Рисуваната стая.