Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Разкажи ми за Вътрешните земи.

Арха носеше малък кръстат стол от слонова кост, за да не и се налага да стои права, докато му задава въпроси, но и да не се принизи да седне на пода до него.

— Има много острови. Четири пъти по четиридесет, разправят, само в Архипелага. После са Разливите. Никой не е преплавал всички Разливи и не е преброил всичките им земи. Напълно са различни един от друг. Но може би най-красивият е Хавнър — голям край в средоточието на Земята. В сърцето на Хавнър, разположен на обширен пристанищен залив, е градът Хавнър. Кулите му са построени от бял мрамор. Къщите на всеки принц и търговец имат бели кули, които се издигат една над друга. Покривите са покрити с алени керемиди, а всички мостове над каналите — с мозайка, червена, синя и зелена. Флаговете на принцовете също носят различни цветове и се развяват от белите кули. На най-високата е поставен мечът на Ерет-Акбе, насочен към небето като карфица. Когато слънцето изгрее над Хавнър, то осветява първо това острие и го озарява, а когато залезе, известно време мечът се издига позлатен във вечерта.

— А кой е бил Ерет-Акбе? — притворно попита тя. Той вдигна очи към нея. Не отговори, само леко се подсмихна. Сетне премисли и каза:

— Вярно е, тук ти би могла да узнаеш малко за него. Вероятно нищо, освен че е идвал в Каргадските земи. Каква част от този разказ ти е позната?

— Че е загубил магическия си жезъл, амулета и силата си — като тебе — отвърна тя. — Изплъзнал се от Върховния жрец, побягнал на Запад и там драконите го убили. Но ако беше дошъл в Гробниците, нямаше да има нужда от дракони.

— Съвсем правилно — рече нейният затворник. Тя не искаше да говорят повече за Ерет-Акбе, долавяше нещо опасно в тази тема.

— Казват, че бил господар на драконите. Ти твърдиш същото за себе си. Обясни ми, какво значи господар на драконите?

Тонът и винаги беше подигравателен, неговите отговори — прости и прями, сякаш приемаше всичко за чиста монета.

— Господар на драконите е онзи, с когото драконите са склонни да разговарят — каза той. — Това поне е най-важното. Не ловкост да покоряваш драконите, както мислят повечето хора. Драконите не могат да бъдат покорени. При дракона съществува само един въпрос — дали ще говори с тебе, или ще те погълне. Ако можеш да разчиташ, че ще направи първото, а не второто, ти си господар на драконите.

— Те умеят ли да говорят

— Разбира се! Тяхната реч е най-древната, езикът, който ние, хората, научаваме толкова трудно и използваме така неправилно, когато правим своите магически заклинания и призоваваме духовете. Нито един човек не познава този език, дори и една десета част от него. Човекът няма време да го научи. Но драконите живеят по хиляда години… С тях си струва да се говори, както се досещаш.

— Има ли дракони тук, в Атуан?

— Мисля, че от много векове насам няма, както и в Карего-Ат. Но казват, че на вашия най-северен остров, Хур-ат-Хур, още са останали големи дракони в планините. Сега те всички са се отдръпнали на запад от Вътрешните земи, в далечния Западен разлив, на острови, където не живеят хора или идват твърде рядко. Когато огладнеят, нападат земите на изток, ала това не става често. Виждал съм острова, на който отиват да танцуват. Летят на спирали с огромни криле, навътре-навън, все по-високо и по-високо над западните морета, като вихрушка от жълти есенни листа.

Изпълнени от видения, очите му се взряха отвъд черните рисунки по стените, отвъд стените и земята на мрака, сякаш съзираха равното открито море в залеза и златистите дракони, носещи се в златистия вятър.

— Лъжеш — каза момичето ожесточено. — Измисляш си. Той я погледна сепнат:

— Защо да лъжа, Арха?

— За да ме накараш да се чувствам като глупачка, тъпа и уплашена. За да се изкараш умен, смел и силен, господар на драконите и какво ли не. Виждал си танцуващи дракони и кулите на Хавнър и знаеш всичко за всичко. А аз изобщо не зная нищо и никъде не съм била. Но цялото ти знание е лъжа. Ти не си нищо друго освен крадец и затворник, ти нямаш душа и никога няма да излезеш оттук. Няма значение дали съществуват Океани, дракони и какво ли не още, защото ти никога повече не ще ги видиш, не ще видиш дори слънчевата светлина. Аз познавам само мрака, подземната нощ. И това е всичко, което съществува истински. Най-сетне — всичко, което трябва да се познава. Мълчанието и мракът. Ти знаеш всичко, магьоснико. Обаче аз зная единственото, което е истинско!

Той сведе глава. Дългите му меденокафяви ръце спокойно лежаха на коленете. Тя различаваше четиризъбия белег на бузата му. Гостът бе достигнал по-далеч от нея в мрака. Познаваше по-добре смъртта, дори смъртта… В гърдите й се надигна пристъп на омраза и в миг я задуши. Защо седеше там, така безпомощен и тъй силен? Защо тя не можеше да го срази?