Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Къде му е жезълът, Манан? Ето го. Ще го взема. В него се крие магия. О, и това. Ще прибера и него.

С внезапен жест тя улови сребърната верижка, която се подаваше на шията изпод туниката на мъжа, и я измъкна през главата му, макар че той се опита да хване ръцете и и да й попречи. Манан го ритна в гърба. Тя разлюля верижката над него, без да му позволи да я достигне.

— Това ли ти е талисманът, магьоснико? Нима е скъп за тебе? Що за ценност — не можа ли да се сдобиеш с по-добър? Аз ще ти го запазя.

И Арха нахлузи верижката през главата си и скри висулката под тежката яка на своята вълнена роба.

— Не знаеш как да си служиш с него — проговори той съвсем пресипнал и с лошо произношение на каргадски език, но съвсем ясно.

Манан отново го ритна и магьосникът изгрухтя от болка и притвори очи.

— Остави го, Манан. Хайде.

Тя излезе от стаята. Манан я последва, мърморейки.

През нощта, когато всички светлини на Мястото угаснаха, отново изкачи хълма сама. Напълни манерката си от кладенеца в помещението зад трона и понесе водата и един голям, плосък, безквасен самун от елдово брашно към Рисуваната стая на Лабиринта. Сложи ги до вратата, близо до затворника. Той спеше, без да помръдне. Върна се в Малкия дом и тази нощ тя също спа дълго и дълбоко.

Рано следобед отново отиде сама в Лабиринта. Хляба го нямаше, манерката беше пресушена, непознатият седеше облегнат на стената. Лицето му изглеждаше отблъскващо от мръсотия и струпеи, но с будно изражение.

Тя застана в другия край на стаята, за да не може той, както бе окован, да я достигне, и се загледа в него. После отмести поглед, обаче нямаше върху какво да го съсредоточи. Нещо й пречеше да заговори. Сърцето й биеше от страх, макар че причина за страх нямаше. Гостът беше изцяло в нейните ръце.

— Приятно е да бъдеш на светло — мекият му, дълбок тембър я смути.

— Как те наричат? — властно запита тя. Собственият й глас й се стори необичайно висок и тънък.

— Най-често ме наричат Ястреба.

— Ястреба? Това ли ти е името?

— Не.

— Кое е тогава?

— Не мога да ти кажа. Ти ли си Първата жрица на Гробниците?

— Да.

— Как те наричат?

— Наричат ме Арха.

— Погълнатата — това ли означава името ти? Той я наблюдаваше внимателно и мрачно. Съвсем леко се усмихна.

— Как е името ти?

— Нямам име. Не ми задавай въпроси. Откъде си дошъл?

— От Запад, от Вътрешните земи.

— От Хавнър ли?

Туй беше единственото название на град или остров от Вътрешните земи, което тя знаеше.

— Да, от Хавнър.

— Защо си дошъл?

— Гробниците на Атуан са прочути сред моя народ.

— Но ти си иноверец, безбожник.

Тя тръсна глава.

— О, не, жрице. Аз вярвам в Силите на мрака! Срещал съм Безименните и на други места.

— На какви други места?

— В Архипелага — във Вътрешните земи има места, които принадлежат на Древните сили на Земята, както е тук. Ала никое не е толкова голямо. Никъде другаде не притежават храм и жрица и не се прекланят пред тях така, както тук.

— Да не би да си пристигнал да им се поклониш? — присмя се тя.

— Дойдох да ги ограбя — беше неговият отговор. Арха се загледа в мрачното му лице:

— Самозванец.

— Разбирах, че няма да бъде лесно.

— Лесно ли? Невъзможно е! Щеше да го знаеш, ако не беше безбожник. Безименните пазят онова, което им принадлежи.

— Това, което търся, не им принадлежи.

— Сигурно принадлежи на теб.

— Мое е правото над него.

— Какъв трябва да си тогава — бог? Или крал? Тя го огледа от главата до петите: окован, мръсен, изтощен.

— Не си нищо повече от един крадец. Без да отговори, той надзърна в очите й.

— Нямаш право да ме гледаш! — сряза го Арха.

— Господарке, не съм искал да те обидя. Аз съм странник и случаен пътник. Не познавам вашите обичаи, нито обноските, дължими на Жрицата на Гробниците. В твоя власт съм и моля да ме извиниш, ако съм те обидил.

Остана безмълвна и почувства в миг как съвсем глупаво гореща кръв изби по бузите и. Но той не я гледаше и не забеляза изчервяването и. Беше отместил мрачния си взор, подчинявайки й се.

Известно време не каза нищо. Рисуваните фигури наоколо ги следяха с тъжни, слепи зеници.

Тя носеше глинена стомна с вода. Очите му се рееха към стомната и след малко Арха предложи:

— Пий, ако искаш.

Той веднага се хвана за стомната, вдигна я леко като винена чаша и отпи дълга, дълга глътка. После намокри края на ръкава си и почисти, доколкото можа, мръсотията, засъхналата кръв и паяжината от лицето и ръцете си. Момичето го наблюдаваше. След като свърши, изглеждаше по-добре, но тази котешка баня откри белезите от едната страна на лицето му — стари, отдавна зараснали белези, с белезникав оттенък по мургавата му кожа, четири успоредни резки от окото до челюстта, сякаш одрани от огромни, хищни нокти.