Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Той беше там, полуневидим. Шпионката гледаше към слепия край на пътеката. Виждаха се само гърбът му, сведената шия и дясната ръка. Седеше близо до ъгъла, където се пресичаха стените, и чоплеше камъните с нож — къс стоманен нож с гравирана дръжка. Острието му бе счупено. Отчупената част лежеше точно под шпионката. Беше го строшил, опитвайки се да откърти камъните, за да стигне до водата, която се чуваше да шурти бистра и ромоляща в мъртвешката подземна тишина, оттатък непристъпната стена. Движенията му бяха равнодушни. Подир тези три денонощия нямаше и помен от жилавата и спокойна осанка пред Желязната врата, от човека, който се присмиваше над собственото си поражение. Упорстваше все още, но силата го бе напуснала. Не можеше да раздели камъните със заклинание, налагаше се да си служи с безсмисления нож. Дори и магическата му светлина бе избледняла и смътна. Мъждукаше, докато Арха го проследи с поглед. Главата на мъжа потръпна и той изпусна ножа. После упорито го вдигна и се опита насила да вмъкне счупеното острие между камъните. Легнала между заскрежените тръстики на речния бряг, без да съзнава къде се намира и какво върши, Арха долепи устни до студената пролука в скалата и ги заслони с шепи, за да се чува.

— Магьоснико! — извика тя, гласът й се плъзна в каменното гърло и хладно прошушна в подземния тунел.

Мъжът се сепна и скочи, изчезвайки от полезрението й. Тя отново долепи устни до шпионката и викна:

— Върни се обратно по речната стена до втория завой. Първи завой вляво. След двата десни завоя вземи последния. Отмини един завой вдясно, завий във втория. После наляво, след туй надясно. Остани там, в Рисуваната стая.

Когато се премести, за да надникне отново, тя сигурно пропусна сноп дневна светлина да проникне за миг през шпионката в тунела, защото той се бе върнал в полето на видимост и гледаше към отвора. Лицето му, с белег, който Арха сега зърна, изразяваше напрегнатост и очакване. Устните бяха открехнати и потъмнели, очите — светнали. Той вдигна жезъла и доближи светлината по-близо до очите и. Тя уплашено се отдръпна, похлупи шпионката със скалната плоча, нареди камъните, които служеха за прикритие, изправи се и бързо се върна в Мястото. Забеляза, че ръцете й трепереха и от време на време, докато вървеше, и призляваше. Не знаеше какво да прави.

Ако послушаше нейното упътване, той щеше да се върне до Желязната врата, в стаята с рисунките. Но нямаше защо да отива там, тя беше празна. На тавана на Рисуваната стая имаше шпионка, удобна шпионка откъм Храма на Боговете-близнаци. Може би това я наведе на мисълта за тази стая. Не знаеше. Защо ли го заговори?

Би могла да му спусне вода през някоя от шпионките и да го повика. Така ще продължи живота му — толкова, колкото пожелае. Ако периодично го снабдяваше с малко храна и вода, той щеше да живее дни и месеци наред и да броди из Лабиринта. А тя ще може да го наблюдава и да му казва къде е водата, а понякога и да го лъже, за да го кара да ходи напразно. Да, той винаги ще бъде принуден да ходи. Това ще му даде да разбере как човек се подиграва над Безименните, как се перчи с глупавата си мъжественост в Гробниците на Безсмъртните души!

Ала докато е там, самата тя не ще може да влиза в Лабиринта. „А защо не? — запита се и си отговори: — Защото гостът би могъл да избяга през Желязната врата, която ще трябва да остави отворена след себе си…“ Но той не би достигнал по-далеч от Подземието. Истината бе, че се страхуваше да го срещне. Страхуваше се от неговата сила, от изкуствата, които го бяха довели в Подземието, от магията, разпалила тази светлина. Дали обаче бе оправдан такъв страх? Силите, които владееха местата на мрака, служеха на нея, не нему. Той просто беше безсилен в царството на Безименните. Не успя да отвори Желязната врата, да си достави храна чрез собствената магия, нито вода отвъд стената, не успя да призове някое демонично чудовище да събори зида — всичко онова, от което тя се боеше. Дори не бе открил вратата към Голямото съкровище след тридневно лутане, макар че сигурно я търсеше. Самата Арха още не се бе възползвала от упътванията на Тара, за да посети тази стая. Все отлагаше и отлагаше от някакво страхопочитание, съпротива, от усещането, че още не му е времето.

Хрумна й — защо той да не го направи вместо нея? Нека да разгледа каквото си иска в съкровищата на Гробниците. Ще му бъде от голяма полза! А тя ще му се присмее — хайде да се нахрани със златото и да се напои с диамантите.