Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Той беше там. Той трябваше да бъде там. И все пак й се бе изплъзнал. Щеше да умре от жажда, преди тя да го открие. Щом се увери, че е умрял, ще изпрати Манан в Лабиринта да го потърси. Непоносимо й беше да мисли за това. Коленичила под звездите върху горчивата пръст на хълма, тя се обля в сълзи.

Приближи пътеката, която се спускаше от хълма към Храма на Бога-крал. Под звездите колоните с ваящи капители светлееха с белезникавия си скреж като костни стълбове. Почука на задната врата и Косила я прие.

— Какво води моята господарка насам? — попита пълната жена, студена и бдителна.

— Жрице, в Лабиринта има някакъв мъж. Косила се стъписа — случило се бе нещо неочаквано за нея. Остана така вторачена. Очите й сякаш леко се издуха. На Арха й мина през ума, че Косила много напомня как Пенте я имитираше, и я напуши лудешки смях, който тя потисна и прогони.

— Мъж — в Лабиринта?

— Да, непознат мъж.

И понеже Косила продължаваше да я гледа с недоверие, добави:

— В състояние съм да разпозная един мъж, макар че не съм виждала мнозина.

Косила презрително отмина иронията и:

— Как е могъл да влезе там мъж?

— Струва ми се — чрез магия. Кожата му е мургава. Навярно е от Вътрешните земи. Дошъл е да ограби Гробниците. Заварих го първо в Подземието, точно под Надгробните камъни. Когато ме усети, спусна се към Входа на Лабиринта, сякаш го познаваше добре. Заключих зад него Желязната врата. Той направи някакви заклинания, но те не отвориха вратата. Сутринта е навлязъл в проходите и сега не мога да го открия.

— Има ли светлина?

— Да.

— А вода?

— Малък, непълен мях.

— Свещта му сигурно вече е догоряла — разсъждаваше Косила. — Четири-пет дни. Може би шест. И после можеш да изпратиш моите надзиратели долу да измъкнат тялото. Кръвта да бъде принесена пред трона и…

— Не — каза Арха с внезапна рязка ожесточеност. — Искам го жив.

Жрицата погледна момичето от внушителната си висота:

— Защо?

— За да направя… да направя агонията му по-продължителна. Той извърши светотатство срещу Безименните. Оскверни Подземието със светлина. Дошъл е да плячкосва съкровищата на Гробниците. Полага му се по-тежко наказание, отколкото да лежи самотен в тунела и така да умре.

— Да — рече Косила, сякаш обмисляйки. — Но как ще го заловиш, господарке? Това крие риск. За него няма шанс да оцелее. Нима цяла една стая в Лабиринта не е пълна с костите на хора, които са влезли, без да могат да излязат оттам?… Нека Силите на мрака го накажат според волята си, по собствените си начини, черните начини на Лабиринта. Жаждата причинява жестока смърт.

— Зная — отвърна момичето. Обърна се и тръгна в нощта, като придърпа качулката си, за да се предпази от ледения вятър. Нима не знаеше това?

Детинско и глупаво беше да ходи при Косила. От нея не можеше да получи никаква помощ. Самата Косила не предлагаше друго освен хладнокръвното чакане и накрая — смъртта. От нищо не разбираше. Не съзнаваше, че мъжът трябва да се залови. Не биваше да става както с предишните. Арха нямаше да го понесе повторно. Щом се налагаше смърт, тя трябваше да стане внезапно и на светло. Много по-редно е този крадец, който пръв от векове насам е имал смелостта да нападне Гробниците, да умре под острието на меча. Та той дори нямаше безсмъртна душа, за да се прероди. Духът му щеше да броди и стене из коридорите. Не биваше да го оставят в мрака да умре самотен от жажда.

Тази нощ Арха спа малко. Следващият ден бе изпълнен с ритуали и задължения. Нощта прекара, бродейки мълчаливо и без фенер от шпионка на шпионка из всичките мрачни сгради на Мястото и обруления от вятъра хълм. Накрая отиде да си легне в Малкия дом, два-три часа преди изгрев слънце, ала въпреки това не можа да си почине.

На третия ден късно следобед тя се запъти сама през пустинята към реката, която бе намаляла от зимната засуха и влачеше парчета лед между тръстиките. Спомни си, че веднъж през есента, навлязла дълбоко в Лабиринта, чу в един дълъг извит коридор край Шестия кръст шума на падаща вода зад камъните. Дали ако жаден човек я открие, не би останал там? Шпионки имаше дори и тук, вън. Тя трябваше само да ги потърси. Миналата година Тара й ги бе показала всичките, не беше трудно да ги открие отново. Припомняше си местата и силуетите като слепец. До всяко потайно кътче я водеше осезанието, не зрението. Когато достигна второто място, най-отдалеченото от Гробниците, отметна качулка, за да вижда, погледна през една пролука, където скалата бе хлътнала, и пред нея се появи смътният блясък на магическата светлина.