Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Не ярка, а направо ослепителна за навикналото към мрака око бе светлината, която извайваше това чудо. Лъчението струеше меко, подобно на магическо, и бавно се преместваше из пещерата, като хвърляше хиляди светкавици по покрития със скъпоценни камъни таван и разлюляваше хиляди фантастични сенки по ваяните стени.

Светлината идваше от върха на един дървен жезъл, без да дими, без да изгаря. Жезълът се държеше от човешка ръка. Арха съзря лицето зад лъчите — мургаво лице, лице на мъж.

Тя не помръдна.

Доста време мъжът кръстосваше и прекръстосваше дългата пещера. Движеше се, сякаш търси нещо, надничаше зад каменните дантели, разглеждаше подробно коридорите, които излизаха извън Подземието, но не влизаше в тях. Жрицата на Гробниците все още стоеше неподвижно в тъмната ивица на прохода, изчаквайки.

Най-непоносима и беше мисълта, че се намира пред непознат. Тя рядко бе срещала непознати. Струваше й се, че това е някой от надзирателите — или не, някой от мъжете оттатък стената — козар, страж или роб на Мястото. Дошъл е да види тайните на Безименните или може би да открадне нещо от Гробниците…

Да открадне. Да ограби Силите на мрака. Светотатство — думата бавно изникна в съзнанието на Арха. Това бе мъж, а мъжки крак не биваше да докосва пръстта на Гробниците, Свещеното място. Ала той все пак бе тук, в пещерата, която е сърцето на Гробниците. Беше влязъл в нея. Запалил беше светлина тук, където светлината е недопустима, където никога не е имало светлина от самото начало на света. Защо Безименните не го погубеха?

Сега стоеше и гледаше скалната настилка, която бе откъртена и разместена. Виждаше се, че е била отворена и затворена отново. Горчивата ялова пръст, изкопана за гробници, още не беше утъпкана.

Нейните Повелители, които бяха погълнали онези тримата, защо не поглъщаха и него? Какво чакаха?

Да се задвижат ръцете им, да заговори езикът им…

— Върви си! Върви! Изчезвай! — ненадейно с всички сили извика тя.

Величествен ек гръмна и прокънтя в пещерата, сякаш взриви мрака. Лицето сепнато се обърна към нея и след миг я съзря отвъд разтърсения блясък на пещерата. После светлината изчезна. Изчезна целият блясък. Сляп мрак и тишина.

Сега отново можеше да мисли. Беше освободена от магията на светлината.

Сигурно бе влязъл през вратата в червените скали, Затворническата врата, и ще се опита да избяга оттам. Лека и безшумна като мекокрилите прилепи, тя пробяга полудъгата на пещерата и се спусна в ниския тунел към портата, която се отваряше само навътре. Тук пред входа на тунела спря. Не се чувстваше външният полъх на вятъра — той не бе оставил вратата отворена след себе си. Беше затворена и ако се намираше в тунела, гостът бе уловен като в капан.

Но в тунела го нямаше. Тя бе уверена в това. В тясното пространство щеше да чуе диханието му, да усети топлината и пулса на самия му живот. В тунела нямаше никой. Тя стоеше изправена и се вслушваше. Къде ли изчезна?

Тъмнината притискаше като превръзка очите й. Беше объркана, че видя Подземието, беше зашеметена. Познаваше го само като пространство, определяно чрез слуха, докосването на пръстите, хладните въздушни течения в мрака. Като пространство — мистерия, недостъпна за зрението. И ето че го бе видяла. И мистерията отстъпи не на ужаса, а на красотата — една по-дълбока мистерия от тази на тъмата.

Сега вървеше бавно и несигурно напред. Опипваше пътеката вляво до втория проход, онзи, който водеше в Лабиринта. Там спря и се ослуша.

Слухът й не я ориентираше повече от очите. Но опряла ръце о двете стени на сводестия скалист проход, тя усети смътна вибрация в скалата. Сред застоялия хладен въздух се прокрадваше мирис, който не беше тамошен — мирис на див пелин, растящ горе из пустинните хълмове, под открито небе.

Полека и тихо Арха се спусна по коридора, следвайки обонянието си.

Чу го на около стотина крачки. Беше почти като нея безшумен, ала не се движеше така уверено в тъмнината. Долови удар — навярно се бе препънал в ръбестата настилка и бе скочил веднага. Друго нищо. Почака още малко и бавно продължи, като докосваше стената съвсем леко с връхчетата на пръстите на дясната си ръка. Накрая достигна заоблена метална преграда. Спря, опипа желязната рамка и най-сетне допря една издадена напред груба дръжка, висока колкото да я стигне. Внезапно с всички сили я дръпна надолу.

Чуха се страхотно скрибуцане и някакъв удар. Порой сини искри се разхвърчаха. Ехото с гръм и трясък заглъхна по коридора зад нея. Протегна длани и само на няколко сантиметра пред лицето си усети грапавата повърхност на желязна врата. Пое си дълбоко дъх.