Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

— Тя се намира в съкровищницата, където никой освен Първата жрица няма право да влиза. Не зная, може би това е най-голямото съкровище. Така ми се струва. Защото в продължение на стотици години крадци и магьосници от Вътрешните земи са се опитвали да си го върнат, отминавали са отворени ковчези със злато, търсейки единствено него. Доста време е изминало, откак са живели Ерет-Акбе и Интатин, но историята все още се знае и предава и тук, и на Запад. Повечето неща остаряват и загиват през вековете. Малко неща, които са били съкровени, си остават такива и историите им продължават да се предават.

Арха се замисли за момент и каза:

— Тези хора сигурно са били много смели или много глупави, щом са влезли в Гробниците. Не знаят ли каква сила крият Безименните?

— Не — отговори Косила със студения си глас. — Те нямат богове. Правят магии и смятат себе си за богове. Ала не са такива. И когато умрат, не се прераждат. Превръщат се в кости и прах и вятърът разнася душите им, докато ги разпилее. Те нямат безсмъртни души.

— Но какво представлява тяхната магия? — попита Арха очарована. Беше забравила някогашните си думи, че ще отвърне лице от корабите, идващи от Вътрешните земи. — Как правят магии? Какви действия извършват?

— Трикове, измами, фокуси — отвърна Косила.

— Не само — каза Тара, — ако е вярно донякъде онова, което се говори. Магьосниците от Запада могат да призовават и укротяват ветровете, могат да променят техните посоки по собствено желание. Всички им го признават и разказват едни и същи истории. Затуй са добри мореплаватели — умеят да извикат в платната магически вятър, който да ги отведе, където пожелаят, и да спрат морските бури. Говори се също, че могат да запалят светлина или да спуснат мрак по своя воля, да превръщат скалите в диаманти и оловото — в злато. Способни са в миг да построят огромен дворец или цял град, поне привидно. Да се превърнат в мечки, риби или дракони, ако поискат.

— Не вярвам на всичките тия работи — рече Косила. — Че са опасни, умели и хитри, изплъзващи се като змиорки — това да. Но казват, че отнемеш ли дървения жезъл от един магьосник, той загубва силата си. Може би върху жезлите им са изписани зли руни.

Тара отново поклати глава:

— Те наистина носят жезъл, ала жезълът им е само оръдие на силата, която е в самите тях.

— Но как се сдобиват с тази сила? — попита Арха.

— Откъде произтича тя?

— От лъжите — отвърна Косила.

— От думите — каза Тара. — Чувала съм това от човек, който веднъж видял велик магьосник от Вътрешните земи — маг, както ги наричат по онези места. Хванали го в плен при един набег на Запад. Той им показал пръчка от сухо дърво, произнесъл някаква дума и — не щеш ли1 — пръчката цъфнала. Произнесъл друга дума и ето че вързала червени ябълки. Тогава изрекъл още една дума и пръчката, цветовете и ябълките — всичко изчезнало, а заедно с тях и магьосникът. Една думичка и се изпарил като небесната дъга, все едно че намигнал: не останала и следа от него и те вече не го открили на този остров. Дали е просто фокусничество всичко туй?

— Глупавият лесно се лъже — заяви Косила. Тара не каза нищо повече, за да избегне спора. Но Арха не искаше да изостави темата.

— Как изглеждат магьосниците? — попита тя. — Наистина ли са целите черни, с белнали очи?

— Такива са — черни и противни. Не съм виждала нито един от тях — самодоволно забеляза Косила, намести тежкото си туловище на ниския стол и протегна ръце към огъня.

— Нека Боговете-близнаци ги държат далеч оттук! — промълви Тара.

— Никога вече няма да дойдат отново — каза Косила.

А огънят пращеше, дъждът ръмеше и зад мрачната порта Манан пискливо подвикваше: „Ахаа! Едната половина за мене, едната половина за мене!“

Тази година с наближаването на зимата Тара се спомина. През лятото я налегна тежка болест — както беше слаба, заприлича на скелет, както бе мълчалива, отказа да говори съвсем. Понякога, когато бяха сами, приказваше с Арха. После и това престана и тя се стопи мълчаливo в мрака. След смъртта й Арха започна болезнено да усеща нейната липса. Макар и строга, Тара никога не беше жестока. Тя научи Арха на гордост, не на страх. Сега оставаше само Косила.

Новата Върховна жрица на Храма на Боговете-близнаци щеше да дойде в Авабат напролет. А дотогава Мястото щяха да управляват Арха и Косила. Жената наричаше момичето „Господарке“ и бе готова да се подчини на всяка заповед. Ала Арха не бе научена да заповядва на Косила. Тя имаше правото, но не и силата да го стори — нужна беше голяма сила, за да противостоиш на стремежа на Косила към по-високо положение, на омразата й към всичко, което не е в нейната власт.