Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Всички тунели си приличаха, кръстосваха се и се прекръстосваха. Тя внимателно броеше завоите и проходите и си повтаряше напътствията на Тара, макар че ги помнеше съвършено. Защото не биваше да се загуби в Лабиринта. В Подземието и в късите околни проходи Косила или Тара можеха да я открият, а и Манан, когото бе водила тук няколко пъти, щеше да я намери. В Лабиринта никои от тях не беше стъпвал — само тя. Малко щяха да й помогнат, ако слезеха в Подземието и започнеха да викат, щом тя се заплете в някое кръстовище от тунели на половин миля. Представи си как щеше да чуе ехото от зовящи гласове, отекващо във всеки коридор, как щеше да се опита да ги достигне, но загубена, щеше да се загуби още по-лошо. Така живо си представи всичко, че спря, понеже и се стори, че чува далечен глас, който я викаше. Нищо подобно. А и няма да се загуби. Бе много внимателна. Още повече че принадлежеше на това място, то бе собственото й владение. Силите на мрака, Безименните, щяха да направляват всяка нейна стъпка, както биха заблудили всеки смъртен, осмелил се да проникне в Лабиринта на Гробниците.

Сега не отиде далече, ала достатъчно, за да укрепне в нея онази странна, горчива, но и приятна увереност, че е напълно сама и независима, и да я връща отново и отново всеки път все по-навътре. Стигна Рисуваната стая и Шестте пътя, прекоси дългия Външен тунел и странното кръстовище, което водеше до Костната стая.

— Кога е бил проправен Лабиринтът? — попита тя Тара и строгата слаба жрица й отвърна:

— Не зная, господарке. Никой не знае.

— Защо е бил прокаран?

— За да укрие съкровищата на Гробниците и за наказание на всеки, който би се опитал да ги отвлече.

— Виждала съм само съкровищата, които се намират в стаите зад трона и в подземията му. Какво е заровено в Лабиринта?

— Доста по-голямо и древно съкровище. Искаш ли да го зърнеш?

— Да.

— Никой освен тебе не може да проникне в Съкровищницата на Гробниците. Слугите си можеш да вземеш в Лабиринта, но не и в съкровищницата. Дори ако Манан влезе там, това ще разбуди гнева на мрака; той никога не ще излезе жив от Лабиринта. Там ще трябва винаги да ходиш сама. Аз зная къде се намира Голямото съкровище. Ти ми показа пътя преди петнадесет години, преди да умреш, за да го запомня и да ти го предам, когато се завърнеш. Мога да тя опиша как да отидеш в Лабиринта след Рисуваната стая. Ключът за съкровището е на обръча ти — сребърният ключ с драконовата фигура на езичето. Но там трябва да бъдеш сама.

— Кажи ми пътя.

Тара го описа и тя го запомни, както запомняше всичко. Ала не отиде да види Голямото съкровище на Гробниците. Имаше чувството, че все още й липсват нужната воля и познание. А може би искаше да си остави нещо в запас, нещо, към което да се стреми, което да придава очарование на тези празни тунели в мрака, които винаги свършваха с голи стени и празни прашни килии. Трябваше да почака още малко, преди да види своите съкровища.

В края на краищата не беше ли ги зървала преди?

Все още изпитваше странно чувство, когато Тара и Косила й говореха за неща, които бе видяла или казала, преди да умре. Наистина тя знаеше, че е умряла и се е преродила в нова плът в часа, когато старото тяло я е напуснало — и то не само преди петнадесет години, а още преди и преди, назад в годините, преди поколения и поколения, стотици години назад, до самото начало на времето, когато е бил прокаран Лабиринтът и издигнати Надгробните камъни, когато в това Място е живяла Първата жрица на Безименните и е танцувала пред Празния трон. Всички бяха едно, всички тези животи и нейният. Тя беше Първата жрица. Човешките същества се раждаха веднъж завинаги, а само тя, Арха, се прераждаше вечно. Стотици пъти бе научавала пътеките и завоите на Лабиринта, за да достигне накрая до тайната стая.

Понякога й се струваше, че си спомня. Мрачните пространства под хълма и изглеждаха толкова познати, сякаш бяха не само нейно владение, но и неин дом. Когато вдъхваше упоителни аромати и танцуваше в лунния мрак, главата й олекваше и тялото преставаше да й принадлежи. Тогава тя играеше босонога във вековете, облечена в черна роба, и знаеше, че този танц никога не е свършвал.

Все пак винаги й звучеше странно, когато Тара кажеше: „Спомена ми, преди да умреш…“

Веднъж Арха попита:

— Що за хора са били тези, дето са идвали да грабят Гробниците? Нима това е истина?

Идеята за крадци я бе споходила като нещо вълнуващо, но невероятно. Как биха могли да достигнат Мястото незабелязани? Тук рядко идваха поклонници, по-рядко дори от затворниците. Понякога пристигаха нови послушници или роби от по-малките храмове на Четирите земи или пък скромна процесия поднасяше златно дарение или специален тамян в някой храм. И това беше всичко. Никой не се появяваше случайно — да купува или продава, да разглежда или краде. Никой не идваше освен по заповед. Арха дори не знаеше разстоянието до най-близкия град — дали беше двадесет мили или повече. Той бе мъничък град. Мястото се пазеше и съхраняваше от пустотата, от самотата. Който и да прекоси околната пустиня, мислеше си тя, ще остане незабелязан колкото черен овен в снежно поле.