Урсула Гуин - Гробниците на Атуан

Откак Арха научи (от нежната Пенте), че съществува безверие и въпреки страха си от него го прие като реалност, тя бе способна да се вгледа в Косила много по-спокойно, и да проникне в нея. Косила не носеше в душата си истинско преклонение пред Безименните или пред боговете. За нея нямаше нищо свято освен силата. Сега императорът на Каргадските земи владееше силата и затова в нейните очи той беше наистина Божествен крал и тя вярно му служеше. Но за нея храмовете бяха само показност, Надгробните камъни — само скали, Гробниците на Атуан — тъмни дупки в земята, страшни, ала празни. Стига да можеше, Косила щеше да прекрати поклоненията пред Празния трон, щеше да унищожи Първата жрица, ако смееше.

Последния факт Арха осъзна съвсем спокойно. Може би Тара и бе помогнала да го види, макар че не беше казала нищо направо. В началните стадии на болестта, преди мълчанието да се спусне над нея, тя бе поискала Арха да идва на всеки няколко дни и и бе разказвала много за делата на Бога-крал и неговия предшественик, както и за обичаите на Авабат — неща, които тя като Първа жрица трябваше да знае, но които често не правеха чест на Бога-крал и двора му. Тара нерядко й говореше за нейния живот, разправяше и как е изглеждала, какво е вършела Погълнатата в предишното си съществуване. От време на време споменаваше за трудностите и опасностите, които крие настоящето. Нито веднъж не вметна името на Косила. Обаче Арха бе учила при Тара единадесет години и умееше да разбира дори от намек или интонация.

След като отмина мрачният срив на Траурните ритуали, тя се стремеше да избягва Косила. Подир дългите ежедневни служби и обреди Арха се прибираше в уединената си обител. Винаги щом й оставаше време, отиваше в стаята зад трона, отваряше таванския капак и слизаше в мрака — денем и нощем, защото там нямаше никаква разлика. Стремеше се напълно да опознае своето владение. С цялата му сакралност, Подземието беше напълно забранено за всички освен за жриците и техните приближени евнуси. Всеки друг, мъж или жена, който се осмилеше да влезе, щеше да бъде веднага умъртвен от гнева на Безименните. Но между многото правила, които познаваше, никое не забраняваше да се слиза в Лабиринта. Това не бе необходимо. Там можеше да се отиде само през Подземието. А и нужни ли са на мухите правила, които да им забранят да влизат в мрежата на паяка?

Тя често взимаше Манан да я придружава в по-близките райони на Лабиринта, за да научи пътя. Той съвсем не изгаряше от желание да ходи там, обаче се подчиняваше, както винаги. Арха се увери, че Дюби и Юахто, евнусите на Косила, знаят маршрута към Оковната стая и за излизане от Подземието, но нищо повече. Никога не ги взе със себе си в Лабиринта. Не искаше никой друг освен Манан, който и бе напълно предан, да познава тайните пътеки. Защото те принадлежаха на нея, завинаги само на нея. Беше започнала подробно да изучава Лабиринта. Много дни през цялата есен бе скитала из безкрайните коридори, ала все още оставаха недосегаеми места. Уморително беше кръстосването по неизбродната, непостижима мрежа от пътеки, краката натежаваха, умът се отегчаваше постоянно да брои завоите и проходите, отминати и предстоящи. Тъмното скалисто Подземие бе очарователно като улиците на огромен град. Но за обикновения смъртен то бе изтощително и объркващо. Дори неговата жрица почна накрая да го чувства само като ужасна клопка.

И така, с напредването на зимата тя все повече насочваше цялото си внимание към самата зала, към олтарите и нишите зад и под тях, към стаите с ракли и сандъци и онова, което криеха, към проходите и таваните, към прашните сводове под купола с гнездата на стотици прилепи, към сутерените и мазетата, които бяха преддверия в коридорите на мрака.

Ръцете и ръкавите й сладостно миришеха на мускус, изсъхнал на прах, след като осем века е лежал в някой железен сандък, по веждите й имаше чернилка и паяжини, тя с часове коленичеше да разглежда резбата на някоя красива, съсипана от времето кедрова ракла, дарение от някогашен крал пред Безименните сили на Гробниците. Ето го краля — малка дървена фигурка с голям нос, а ето я и Тронната зала с широкия й купол и предни колони, майсторски изваяна от резбар, който от стотици години е вече само прах. Ето я Първата жрица — вдъхва упойни аромати от бронзовите подноси, изпича пророчества или съвети към краля, който в тази сцена е със счупен нос. Лицето на жрицата е твърде дребно, за да се откроят чертите му, но Арха си представяше, че това е нейното лице. Питаше се какво ли е казала на краля, благодарен ли е останал той?