Урсула Гуин - Гласове

— Разкажете ни повече за Предпланинието — подкани го друмлордът.

Каспро ни изгледа усмихнато. Очевидно не знаеше откъде да започне.

— Знаете ли нещо за онези страни?

— Знам, че е далече на север — намесих се аз, след като никой не отговори. — Хълмиста земя в подножието на висока планина. — Изведнъж си спомних името на планината от картата на Еронт. — Карантаг, нали? Говори се, че хората там били магьосници. Така поне пише Еронт.

Боми и Соста се облещиха, както всеки път, когато се окажеше, че зная нещо, което те не знаят. Мислех го за много глупаво — все едно аз да се блещя, когато разговарят за кройки, платове, подплати и така нататък. Не ги разбирах винаги, но не се кокорех, сякаш са се побъркали.

— Карантаг е нашата голяма планина — потвърди Каспро, — както Сул е вашата. Предпланинието се състои от хълмове и скали и е населено от бедни фермери. Някои от тях наистина владеят известни сили, но магьосничество е опасна дума. Наричаме го дарба.

— А в присъствието на алдите не го наричаме никак — обади се Грай с дрезгавия си глас. — Не искаме да ни пребият до смърт с камъни, защото идваме от страната на надарените.

— Какво… — почна Боми и млъкна. Не можеше да надвие срама си. Грай я окуражи и тя продължи: — Вие имате ли дарби?

— Разбирам се с животните и те с мен. Дарбата ми се нарича призоваване, но е по-скоро като да чуваш.

— Аз нямам дарба — добави Каспро с усмивка.

— Не мога да повярвам, че сте лишен от дарба — сепнато каза друмлордът.

Каспро побърза да поясни:

— Прав сте, разбира се, господарю. Аз наистина притежавах голяма дарба. Но тя беше… тя се оказа погрешна. — Той се намръщи в търсене на подходяща дума, сякаш най-важното нещо на света бе да отговори искрено. — Не за мен, за моите близки. Ето защо се отказах от нея и напуснах Предпланинието. Намирам голяма радост в изкуството. Но има мигове, в които ужасно ми липсва родният край — хълмовете, чукарите, тишината.

Друмлордът го гледаше одобрително.

— Човек може да тъгува по родния край дори когато е в собствения си дом, Оррек Каспро. Тук сте изгнаник сред изгнаници. — Той вдигна чашата си — в нея имаше вода, не вино. — За нашето завръщане у дома! — каза и всички пихме с него.

— Щом вашата дарба е била погрешна, коя трябваше да е правилната? — попита Боми, забравила срамежливостта си.

Каспро я погледна. Лицето му отново се промени. Би могъл да отговори небрежно или да се пошегува, но явно не му бе присъщо да постъпва така.

— Дарбата на моето семейство е развалянето — обясни той и неволно постави ръце на очите си — странно движение. — Но аз бях получил дарбата да създавам. По погрешка. — Изглеждаше някак смутен. Видях, че Грай го наблюдава загрижено от другия край на масата.

— Не може да има грешка в тия неща — заяви друмлордът със спокойна увереност, която разведри мрачната атмосфера. — Дарбата, която сте получили, намира израз във вашата поезия. Ще ми се да можех да дойда и да ви чуя.

— Не го подтиквайте — обади се Грай. — Ще ви засипва с поеми чак докато кравите не се приберат от паша.

Соста се изкиска. Може би това бе първото, което разбираше, или пък изразът „докато кравите не се приберат от паша“ й беше много смешен.

Каспро също се засмя и потвърди, че е готов да рецитира поеми до припадък.

— Единственото, което ми допада повече от рецитирането, е да слушам — обясни той. — Или да чета. — В погледа, който хвърли на друмлорда, имаше предизвикателство, а може би и намек. Но нищо чудно, след като в града, управляван от алдите, не можеше да се говори свободно за тези неща.

— Някога в тази къща също често се чуваше поезия — отвърна друмлордът. — Искате ли още риба, Грай Барре? Иста! Ще дойдеш ли най-сетне?

Иста нямаше нищо против, когато господарят повишаваше тон. Дотича веднага, изчерви се, поклони се на гостите и щом благодари на боговете за хляба, попита:

— А какво ще прави Гудит с лъвицата?

— Тя е във фургона — обясни Гудит. — Нали ти казах, безмозъчна глупачко. Няма да доближаваш до нея. Не си ходила там, нали?

— Разбира се, че не съм — отвърна обидено Иста и си придаде важен вид. — Какво ме интересуват вашите лъвове и лъвици? Тя ще остане там, нали?

— Най-добре ще й е при нас, стига да не ви пречи, разбира се — рече Грай, но като видя въздействието, което имаха думите й върху Соста, Боми и вероятно Иста, побърза да добави: — Но може би ще е по-добре да си спи във фургона.

— Тесничко ще й е там. Защо да не я приемем сред нас като гост? — предложи друмлордът. Никога не го бях виждала такъв — любезен и съсредоточен. Такъв изглеждаше в разказите на Иста за едно време. — Моля, доведете я. Тя вечеряла ли е?