Урсула Гуин - Гласове

— Но мълвата е останала — рече Каспро.

— Винаги има какви ли не мълви.

— Аз ги следвам.

— И някаква конкретна мълва ли ви доведе тук? Името на изгубен творец… или поема?

— По-скоро славата на Ансул като център на просветата и писмеността по целия Западен бряг. Но най-вече една история — или мълва — за богата библиотека, която съществувала тук още преди основаването на университета на Ансул. Твърди се, че в нея се съхранявали писмени образци още от времето, когато сме говорели аритански, и имало описания на земите отвъд пустините, откъдето някога сме дошли. Може би дори съществуват книги, донесени от мястото, където изгрява слънцето, от другата страна на пустинята, там, където се заражда нашата история. От много години мечтая да дойда тук, да разпитвам, да събирам информация, да науча всичко, което е възможно, за тази библиотека!

Друмлордът мълчеше.

— Зная, че целта, която съм си поставил, ме излага на известна опасност. Всъщност излага на риск всеки, с когото разговарям за това — дори и да не ми отговаря.

Друмлордът бавно кимна. Лицето му остана безизразно.

— Познавам добре алдите — продължи Каспро. — Известно време живяхме сред тях.

— Това изисква смелост.

— По-малка от тази, която очаквам от вас.

Беше ми трудно да понеса всичко това, едва прикритата страст в разговора на двамата, ентусиазма, страха и предизвикателството. Исках да скоча и да им извикам: „Трябва Да си вярвате! Не може ли да се доверите един на друг?“ Но знаех, че постъпката ми ще е глупава и детинска, и едва не се разплаках от безсилие.

Грай Барре прегърна Шетар. Лъвицата се надигна, доближи се бавно до мен и легна в краката ми, сякаш ме подканяше да я чеша зад ушите. Направих го и самото докосване до нея ме успокои. Грай ни гледаше. Не ми намигна, но ми се стори, че долових в изражението й нещо, което сякаш ми казваше: „Те са мъже, това е единственият начин, по който могат да се разберат“. Друмлордът бе станал да донесе свещ. Трябваше аз да го направя, но той вече бе взел тежкия свещник и го носеше с треперещи от немощ ръце към масата. Грай запали свещта. Светлината блесна ярко и останалата част от стаята потъна в мрак, на чийто фон лицата на всички бяха белезникави петна. Шетар изръмжа тихо и отпусна глава върху предните си лапи, очите й святкаха на трепкащата светлина.

— Промених възгледите си за смелостта — заяви друмлордът, — откакто лежах в затвора на ганда. Смятах, че е нещо, което човек дължи на себе си, като гордостта или самоуважението. — Неговите очи също святкаха като миниатюрни огледала, в които се отразяваше пламъчето на свещта.

Този път Каспро мълчеше.

— Отведоха ме там — продължи моят господар, — защото и те, като вас, са чували и вярват на слухове и мълви. Същите слухове, които ги докараха тук. В Ансул имам предвид. Знаете ли каква е причината алдите да нападнат нашата страна и да обсадят града ни?

— Бих казал алчност или завист заради тучните ви поля.

— Защо пък нашите поля? Вадалва е по-близо и там са също така миролюбиви като нас. Аз ще изброявам, а вие ме поправете, ако греша: алдите имат цар, ганд на гайдите, който освен това е и върховен жрец на Аттх. Властта му е огромна. Всички роби му принадлежат. Той е главнокомандващ на армията.

Каспро кимна.

— Името на царя-жрец, който се възкачи на трона в Асудар преди трийсет години, е Дорид. Той вярва, че Аттх иска от него да унищожи всичкото зло на света. Алдите имат само едно божество и това е Аттх, което означава Господар. Никой не може да произнесе истинското му име. За тях Аттх е бог на доброто. Но съществува и противостояща сила на злото, която се нарича Обаттх, или Другият господар.

Каспро кимна отново.

Друмлордът попита:

— Знаете ли историята за Хилядата предани мъже?

— Алдите казват, че ако на едно място се съберат хиляда предани войници, Обаттх ще бъде победен завинаги. Според някои стигат и сто.

— А според други и десет — добави Грай.

Друмлордът се засмя, но не изглеждаше весел.

— Харесва ми последният вариант — рече. — А казват ли къде трябва да се срещнат тези предани войници?

— Не — поклати глава Каспро и Грай последва примера му.

— Едва ли ще забравя някога тази история — заговори друмлордът, — най-вече заради начина, по който я научих. Разказа ми я Иддор, синът на нашия ганд, на Йораттх. Повтори я няколко пъти. — Той млъкна за малко и когато продължи, говореше с тих, шепнещ глас: — Не обичам да я разказвам между стените на тази къща. Простете. Но ето какво научих: цялата светлина и всичката правда на света принадлежат на Аттх, Бога на пламъците, чиято сила всеки ден се вижда в огъня на слънцето. Няма нищо свято извън пламъците на Аттх. Всеки огън гори в негова чест. Алдите презират луната и я наричат робиня, вещица. Земята, на която живеем, е място на изгнаници. Нечиста страна, лишена от святост, гъмжаща от демони, студена и тъмна, ако се изключи светлината на слънцето, с която ни дарява Аттх. Но тук, на земята, живее Обаттх, врагът на Аттх — в злите съдби на хората, в злините, които те вършат, в злите духове, пред които се прекланят. И най-вече обитава едно определено място. Това е мястото, където е съсредоточена цялата низост на света, мракът, който примамва към земните недра, отрицанието на светлината, бликаща от слънцето. То е черно, влажно, студено и противно. Както слънцето е живо, така това място е неживо. Пусто пространство, огромна дупка в земята, бездънна пропаст. Нарича се Гърлото на нощта. И тъкмо там трябва да се съберат Хилядата предани мъже и да отнесат Огъня на Аттх в царството на Обаттх. Те ще нахлуят в мрака, ще обявят война на Другия господар и ще го победят. Сетне ще излязат с огнени знамена и цялата земя ще бъде обхваната от пламъци, които ще прогонят мрака далеч отвъд звездите. И после синовете на Асудар ще властват над всички хора и в името на всемогъщия и праведен Бог на пламъците.