Урсула Гуин - Гласове

Сега, когато войниците се бяха разпръснали, след него пристъпваха само обикновени граждани, кротки и смирени хорица. Един възрастен мъж застана пред него и му се поклони дълбоко, както се кланяме, когато изразяваме благодарност към боговете — с разперени ръце.

— Възхвала на твореца — прошепна мъжът. Видях, че е разплакан. Познавах го, беше един от хората, които носеха книги на друмлорда. Не знаех как се казва.

Оррек Каспро пристъпи към нас, хвана протегнатите ръце на Грай и ги задържа за малко.

— Измъкни ме от тук! — каза. — Къде е Шетар?

— В Галвамант — отвърна тя, произнесе думата със северняшки акцент. — Водя ти Мемер, дъщеря на Галвамант. Поканени сме да им гостуваме.

Очите му се разшириха. Поздрави ме любезно, но не попита нищо, макар да изглеждаше, сякаш го вълнуват много неща.

— Моля да ме извините — казах, понеже внезапно се сетих за нещо. — Имам още малко работа на пазара. Знаете пътя, аз ще ви настигна. — Оставих ги. На Иста й трябваха повече зеленчуци, за да приготви риба за осем души.

Винаги съм се чудела защо разказвачите пропускат такива теми като домакинство и готвене. Не са ли за това всички големи войни — за да може накрая семейството да се събере и да се нахрани в някой мирен дом? В историите се разказва как господарите на Манва ловували или събирали корени, за да си приготвят храна, докато живели на биваци в изгнание, но не се казва нищо за това как са живели жените и децата им в опустошения от враговете град. Те също е трябвало да си намират прехрана, да чистят къщите, да почитат боговете, както правехме ние по време на обсадата. Когато героите се връщат от планината, ги чака тържествено посрещане. Ще ми се да зная откъде са вземали жените продукти за пиршеството.

Докато катерех хълма за Гелбов мост, видях Грай и мъжа й в горния край на улица „Западна“. Когато влязох в кухнята, Соста и Боми все още не се бяха оправили от изненадата от срещата с гостите, а Иста бе на ръба на истерията — „Как в името на Сампа Разрушителя ще нахраня гостите с една риба и шепа зарзават?“ Не я умилостивиха и допълнителните зеленчуци, които бях донесла. Тя се захвана за работа, като едновременно режеше джинджифил и моркови и командваше безжалостно Боми и Соста. Галваманд нямаше да се изложи пред гостите си, нито да посрами предците ни, докато Иста бе жива. Тъкмо това имах предвид одеве, когато говорех за историите. Ако това не е важно, кое тогава? Ако в тази работа няма чест и достойнство, в коя има?

Иста можеше да ни разказва за пиршества, на които присъствали по четирийсет души в голямата столова, но същевременно ни поднасяше храна в една стая, която наричаше „килер“ — само защото, макар и достатъчно голяма, по стените й имаше рафтове с посуда. Гудит бе оковал масата, а столовете донесохме от различни стаи. Често това бе най-дългата разходка на друмлорда за целия ден, по коридорите и покрай стълбището на вътрешния двор, за да дойде на вечеря в „килера“. Тази вечер се появи с тежка сива роба, единствената тържествена дреха, останала му от някогашните дни на величие. Всички се измихме и почистихме, с изключение на Гудит, който миришеше на конска пот. Грай носеше дълга червена риза над тесните си копринени панталони, а мъжът й бе с бяла риза, черно палто и черна фустанела, която се спускаше до коленете. Черното му отиваше и Соста го зяпна, ококорена като риба на сергия.

Но друмлордът също бе красив мъж посвоему, въпреки че накуцваше, и докато приветстваше Оррек Каспро, отново се сетих за героите Адира и Марра. Двамата с Каспро стояха изпънати един пред друг, макар че това вероятно бе доста мъчително за друмлорда.

Седнахме на масата, Грай отдясно на друмлорда, а Каспро от лявата му страна, после Соста, Боми, Гудит и аз; последното място беше свободно, защото Иста заяви, че няма да подгъне крак, докато не поднесе на всички. „Готвач на масата е загоряла вечеря“ — заяви тя, което вероятно бе самата истина, когато трябва да се обслужат толкова много хора, а вечерята още се готви. Тя остана, докато друмлордът казваше мъжката благословия — аз казах женската, — и после изчезна, а ние се нахвърлихме върху хляба и варената риба. Изпитах гордост и удоволствие, че храната, с която посрещаме гостите, наистина си я бива.

— Виждам много сходни неща между вас, хората от Ансул, и планинците — подхвана разговор Каспро. Гласът му несъмнено бе най-красивото в него — беше като мандолина. — Цялото семейство се събира да яде на една маса. Чувствам се като у дома.