Урсула Гуин - Гласове

Тя наведе глава и каза:

— Аз съм само една невежа жена.

— Съмнявам се! — отвърна друмлордът и изведнъж се разсмя.

— Наистина. Моят мъж ме е учил на някои неща, но познанията ми не са кой знае какви. Имам дарбата да чувам онези, които не говорят.

— Мемер каза, че водите със себе си лъвица.

— Така е. Пътуваме много, а пътниците са лесна плячка. Когато изгубихме кучето си, потърсих друг спътник, който да го замести. Срещнахме група чергари, разказвачи и музиканти, бяха заловили една лъвица и малкото й в пустинните хълмове на юг от Вадалва. Те задържаха майката, за да я показват, а малкото продадоха на нас. Тя е чудесен спътник, на който може да се разчита.

— Как се казва? — обадих се.

— Шетар.

— И къде е сега? — попита друмлордът.

— Във фургончето, което е пред вашите конюшни.

— Надявам се да я видя. Грай Барре, позволете да ви поканя в моя дом — вас и вашия, съпруг, а също и лъвицата.

Тя му благодари за гостоприемството, а той каза:

— Бедните са щедри на гостоприемство. — Лицето му бе все така озарено, откакто бе произнесла името на мъжа си. — Мемер — рече той. — В коя стая…

Вече бях решила и дори бях пресметнала дали рибата може да нахрани осем души, ако Иста я свари.

— Източната — рекох.

— А защо не в Деканските покои?

Това ме стресна и изненада, защото знаех, че майка му е обитавала този хубав просторен апартамент на етажа над неговата стая, в най-старата част на къщата. Преди много години в Галваманд се помещавала библиотеката и университетът на Ансул и тогава апартаментите принадлежали на декана на университета. От малките им тесни прозорчета се виждат покривите на невисоките къщи на запад от нас. В покоите имаше легло и почти нищо друго. Но бих могла да занеса дюшеци от Източната стая и собственото си кресло.

— Ще запаля огнището там — казах, защото знаех, че неизползваните стаи са студени и влажни.

Друмлордът ме погледна с нескрита нежност. После се обърна към Грай Барре.

— Мемер замества ръцете и главата ми. Не ми е родна дъщеря, но е истинската наследница на къщата. Нейните богове и предци са и мои.

Знаех добре, че в жилите ми тече кръвта на Галва, но въпреки това изпитах неописуема радост, като го чух да говори така.

— На пазара — рече Грай — една кобила се уплаши, когато видя лъвицата ми, хвърли ездача си и препусна право към Мемер. Тя улови юздите, спря я и я удържа. Храбра е като лъвица.

— Ще ида да подготвя стаите — заявих, изчервена и засрамена.

Грай се извини и дойде с мен, за да ми помогне. След като запалихме огнището и оправихме леглото, каза, че ще иде да доведе мъжа си от Пристанищния пазар. Ужасно ми се искаше да тръгна с нея и тя го усети.

— Сигурно вече е приключил с разказите — рече, — но ще се радва да се запознае с теб. Ще оставя Шетар във фургона. Там й е добре. — Докато слизахме по стълбите, добави: — Една лъвица стига, нали?

Как да не я обича човек?

И тъй двете с Грай Барре се върнахме на Пристанищния пазар. Там за първи път чух Оррек Каспро.

Шатрата се пръскаше по шевовете от народ, хората стояха плътно наредени, като дървета на планински склон, безмълвни, заслушани. Тъкмо им разказваше историята на Огнеопашатата птица от „Преобразяване“ на Дениос. Знаех я, знаеха я и възрастните жители на града, но за алдските войници — които не бяха хич малко в тълпата, както и за повечето младежи, тя бе съвсем нова, непозната. Виждах изцъклени очи, помръдващи устни, съсредоточени лица. Скоро аз също бях запленена от ясния вибриращ глас на разказвача, от странния му диалект — и престанах да го виждам. Докато слушах, имах чувството, че историята оживява пред мен.

Когато приключи, тълпата остана смълчана за още известно време, после се понесоха въздишки и възклицания, алдите запляскаха с ръце, а възрастните се развикаха одобрително: „Ей-хо! Ей-хо!“. Едва сега успях да го разгледам — красив и строен мъж, висок и тъмнокож, изправен в предизвикателна поза на подиума, въпреки че говореше с благ глас.

Дълго не можахме да се приближим до него.

— Трябваше да доведа и другата лъвица — засмя се Грай, докато напразно се опитвахме да си проправим път през гъстата тълпа от войници и офицери с техните сини наметала, мечове и тояги, всички напираха напред към разказвача, който бе слязъл сред тях.

Когато той отново се качи на подиума и огледа тълпата, Грай подсвирна с птичия сигнал, но този път силно и пронизително. Той веднага я видя, тя кимна наляво и след няколко минути Оррек ни чакаше на стъпалата на митницата.