Урсула Гуин - Гласове

Поздравих ги. Друмлордът повдигна вежди, очакваше да чуе защо идвам.

— Дошли са пътешественици от далечния север и молят да настанят конете си в конюшнята. Мъжът е разказвач, а жената… — поколебах се — жената има лъв. Лъвица. Казах й, че ще попитам дали може да оставят конете тук. — Докато говорех, се почувствах като герой от историите за господарите на Манва, които отправят молба пред някой благороден домакин.

— Циркаджии — подметна Десак. — Чергари.

Тонът му ме ядоса и се троснах:

— Не са!

Друмлордът ме изгледа, учуден от грубото ми поведение.

— Тя се казва Грай Барре от Роддмант, в Предпланинието.

— И къде е това Предпланиние? — ме попита Десак, сякаш бях малко дете.

— Далече на север.

— Би ли обяснила, Мемер? — подкани ме друмлордът, както го правеше, когато превеждах някоя строфа или отговарях на труден въпрос. Обичаше изказванията да са подредени, да има смисъл в тях. Опитах се.

— Мъжът й е дошъл да разказва истории на Пристанищния пазар. Там срещнах жената. Лъвицата й уплаши коня на един алд. Аз го улових. После тя го усмири. Докато се прибирах, ме настигна и ме докара дотук с фургона си. Каза, че търсела конюшня. Лъвицата е във фургона. Гудит напои конете.

Едва сега осъзнах, че все още държа кошницата с покупките.

Двамата мълчаха.

— И ти си й предложила да използва конюшните? — попита друмлордът.

— Казах, че ще попитам.

— Ще бъдеш ли така добра да я поканиш тук?

— Да — отвърнах и изприпках навън.

Оставих кошницата в килера — Иста и другите все още се занимаваха с роклята — и излязох на двора. Грай и Гудит разговаряха за кучета, или по-точно Гудит й разказваше за прочутите галвамандски хрътки, които вземали дейно участие във всички големи ловни излети, а освен това пазели вратите.

— В наши дни има само котки — оплака се той. — Котки навсякъде. И без това няма достатъчно месо да храним кучетата. Няма спор по този въпрос. Ама като дойде обсадата, самите кучета се превърнаха в месо за нас.

— Сигурно е по-добре, че сега нямате хрътки — рече тя. — Защото щяха да се изплашат от това, което карам отзад.

Намесих се в разговора:

— Друмлордът пита дали бихте влезли в къщата. Би излязъл да ви посрещне, но му е трудно да върви. — Така ми се искаше да я посрещна подобаващо, както са правели навремето със знатните гости, досущ като в историята за господарите на Манва.

— С удоволствие — отвърна тя. — Но първо…

— Оставете конете на мен — успокои я Гудит. — Аз ще ги настаня вътре и ще им намеря сенце.

— Във фургона има сено и торба овес… — почна тя, но той махна с ръка.

— Не, не, не, никой не си носи храна в къщата на друмлорда. Хайде с мен, уважаема госпожо.

— Казва се Звезда — рече Грай. — А той е Бранти. — Като чуха имената си, конете повдигнаха глави, а кобилата изпръхтя. — Мисля, че ще е добре да знаете какво още карам вътре — добави тя и нещо в гласа й накара Гудит да се извърне и да я изслуша. — Котка. Доста по-едра от вашите обаче. Много е доверчива, но не обича да я стряскат. Ще ви помоля да не отваряте задната врата. Мемер, тук ли да я оставя, или да я взема с мен вътре?

Когато ти върви, не изпускай късмета си. Щеше ми се Десак да види „циркаджийския“ лъв и да се изплаши.

— Ами…

Тя втренчи поглед в мен.

— По-добре да я оставя — рече с усмивка. И като си помислих какви ужасени писъци ще нададат Иста и Соста, си дадох сметка, че е права.

Тя ме последва през двора към входната врата. На прага спря и промърмори молитвата на гостенина към къщните богове.

— И вашите богове ли са същите като нашите? — попитах.

— В Предпланинието не почитаме кой знае колко боговете. Но по време на пътешествията ни се научих да почитам и да искам благословията на всички богове или духове, които биха могли да ми я осигурят.

Това също ми хареса.

— Алдите плюят на нашите богове — рекох.

— Моряците казват, че не е хубаво да се плюе срещу вятъра — подсмихна се тя.

Преведох я по обиколния път, защото исках да й покажа гостната и големия двор, който водеше към учебните стаи и страничните дворове. Тук всичко бе голо, нямаше мебели, статуите бяха изпочупени, гоблените открадна ти, а подът непометен. Бях колкото горда, че й показвам този повехнал разкош, толкова и засрамена.

Но тя крачеше по коридорите с широко отворени очи. Наблюдавах я и установих, че макар да изглежда спокойна и уравновесена, в нея има нещо, което винаги е нащрек. Приличаше ми на безстрашно диво зверче, попаднало на непознато място.