Урсула Гуин - Гласове

Жената и лъвицата вървяха рамо до рамо. При всяка тяхна крачка всички отстъпваха. Вече никой не издаваше и звук.

Зад жената и животното видях покрива на малък фургон. Те тръгнаха към него и тълпата отново им отвори път. Двата коня, впрегнати отпред, стояха съвсем спокойно. Жената отвори задната врата на фургона, лъвицата скочи вътре, опашката й изчезна с елегантно помахване, решетестата врата се спусна след нея. Жената тръгна обратно, отново без да среща затруднения с множеството на площада.

Коленичи до офицера, който вече се бе надигнал и се озърташе замаяно. Прошепна му нещо, после се изправи и се приближи към мен. Стоях и стисках юздите на коня, не смеех да ги пусна. Хората около мен заотстъпваха, блъскаха се и се бутаха и това отново изплаши коня. Той дръпна рязко глава, кошницата с продуктите се изхлузи от пръстите ми и рибата, зарзаватът и сиренето се разпиляха по земята, което изплаши животното още повече. Сигурно щях да изпусна юздите, но в този миг жената застана до мен. Сложи ръка на шията на коня и му каза нещо. Той поклати глава и в гърдите му се надигна дълбок звук, но остана неподвижен.

Жената протегна ръка към мен и аз й подадох юздите.

— Добра работа — рече ми тя. — Добра работа! — Отново се наведе към коня и му прошепна нещо, а после духна съвсем леко в ноздрите му. Конят въздъхна и сведе глава. Наведох се и почнах трескаво да събирам прехраната ни за следващите два дни, преди да са я стъпкали или откраднали. Жената видя какво правя, шляпна коня по хълбока и приклекна да ми помага. Успях да прибера рибата и зарзавата, а някой от тълпата ми подхвърли сиренето.

— Благодаря ви, добри хора на Ансул! — каза жената с ясен глас с чуждоземски акцент. — Това момче заслужава награда! — Обърна се към офицера, който се беше изправил, но още се поклащаше. — Капитане, това момче улови кобилата, дето я изплаши моята лъвица. Искам прошка за последното.

— Лъв, мда… — смотолеви все още обърканият офицер. Погледна я, погледна мен, бръкна в кесията си и ми подаде нещо — монета от един грош.

Тъкмо връзвах капака на кошницата. Не му обърнах внимание и не взех паричката.

— О, колко щедро, колко щедро — шепнеха хората в тълпата и някой подхвърли: — Фонтан от щедрост! — Офицерът плъзна поглед по лицата им. Накрая го спря на жената пред себе си. Тя държеше юздите.

— Махни си ръцете от кобилата ми! — кресна той. — Ей ти, жено… нали твой беше лъвът…

Жената му подхвърли юздите, шляпна лекичко кобилата по задницата и изчезна в тълпата. Този път множеството се събра зад нея. След миг покривът на покрития фургон се отдалечи.

Разбрах, че това е най-умното, което мога да направя и аз, и на свой ред изчезнах, докато офицерът се качваше на седлото.

Една стара продавачка, викаха й Високата шапка, бе наблюдавала сценката, покатерена на стол. Когато я доближих, ми подвикна:

— Бива те да се оправяш с коне, а?

— Ами не — рекох. — Каква е тази лъвица?

— Каквато и да е, върви с разказвача. И с жена му. Така разправят. Остани да го чуеш. Бил царят на историите.

— Трябва да отнеса рибата у дома.

— Да де. Рибата не може да чака. — Тя втренчи малките си злобни очички в мен. — Ето, дръж. — Подхвърли ми нещо, което улових машинално, и ми обърна гръб. Беше един грош.

Благодарих й, но оставих монетата в нишата на Леро, където хората пускат милостиня, та после бедняците да я приберат. Не се страхувах от стражата, пък и шансът да ме видят бе малък. Тъкмо свивах по калдъръмената уличка от пазара, когато чух зад гърба си тропот на копита и потракване на колела. Откъм улица „Митническа“ се приближаваше фургончето с лъвицата, на капрата седеше жената.

— Да те закарам? — предложи тя и дръпна поводите. Подвоумих се. Не знаех как да постъпя, никога не бях изпадала в подобна ситуация. Ужасно се стеснявах от непознати. Но денят бе хубав, денят бе благословен и не исках да го развалям с отказа си. Благодарих й и се покатерих до нея на капрата.

Стори ми се много висока.

— Накъде?

Посочих към улица „Западна“.

Не я видях да прави нещо, дори не подръпна юздите, както правят кочияшите, нито издаде някакъв звук, но конете изведнъж тръгнаха. По-високият беше червеникавокафяв, цвят почти като на подвързията на „Ростан“, а по-малкият бе кестеняв, с черни крака и опашка и петно като бяла звезда на челото. И двата бяха по-едри от алдските коне, но изглеждаха съвсем кротки. Ушите им помръдваха, сякаш ни слушаха, а движенията им ми се сториха някак особени.