Никога досега не го бях правила. Когато бях на десет, видях как войниците пребиха един възрастен мъж и го оставиха окървавен и в несвяст на улицата, под празния пиедестал на бога, пред когото се бе поклонил. Тогава избягах, обляна в сълзи, и така и не разбрах дали е оцелял. Не бях забравила този случай, но сега той нямаше значение. Днес бе ден, в който страхът напълно ме бе напуснал. Свещен ден. Благословен.
Прекосих площада, като се извръщах на всички страни, защото обожавах сергиите и стоките по тях, както и вресливите гласове на продавачите, които възхваляваха гръмогласно стоката си. Тръгнах към рибния пазар, но се отклоних, когато забелязах, че вдигат голяма шатра край Адмиралтейската кула. Попитах едно момче, което продаваше захар на бучки, за какво е шатрата.
— Дошъл е прочут разказвач от Предпланинието — отвърна то. — Много известен. Мога да ви запазя място, млада господарке. — Момчетата от пазара умеят да правят грошове и от фъшкии, както се казва.
— Мога и сама да си намеря място — отвърнах, но момчето поклати глава.
— О, скоро шатрата ще се натъпче до пръсване. Казват, че ще остане вътре през целия ден. Много изтъкнат човек. Половин грош, за да ви запазя най-хубавото местенце, какво ще кажете, а?
Изсмях се на предложението му и си продължих по пътя.
Въпреки това се изкушавах да надзърна в шатрата. Имах желание да направя нещо глупаво и необмислено, като например да чуя този прочут разказвач. Алдите са луди за разказвачи и песнопойци. Казват, че всеки заможен алд държи в имението си поне по един разказвач, разказвачи имало и във войската им. Друмлордът разправяше, че преди да се появят нашествениците, в Ансул нямало много разказвачи, но сега се били навъдили — откакто забранили книгите. Познавах и наши сънародници, които разказваха легенди срещу дребни възнаграждения по уличните ъгли. Бях спирала да ги слушам, но повечето им разкази бяха за подвизите на алдите. Не харесвах истории за алди, за техните войни, за непобедимите им бойци, за тираничния им бог — все неща, които не ми бяха присърце.
Това, което ме привлече, бе споменаването на „планинците“. Човек, дошъл от Предпланинието, не можеше да е алд. Предпланинието се намира далече на север. До миналата година, когато прочетох „Голямата история“ на Еронт, с нейните карти на всички страни на Западния бряг, не бях чувала за тези отдалечени земи. Момчето от сергията бе казало думата, сякаш я бе запомнило, без да разбира смисъла й, освен че става дума за много, много далечна страна. Дори за Еронт Предпланинието бе земя, забулена в легенди. Не помнех почти нищо от картите освен една голяма планина със странно име, което сега — докато си проправях път през тълпата — ми убягваше.
Спрях пред една сергия и се спазарих за една червенушка, толкова голяма, че щеше да ни засити всички, дори и котките, и щеше да остане за рибена чорба на заранта. Минах на другия ред и купих сирене и сушен зарзават. На връщане доближих нехайно шатрата, за да проверя дали вътре вече става нещо. Тълпата се беше сгъстила. Зърнах ездачи над хорските глави, както и главите на конете — бяха двама алдски офицери. Алдите не водеха жените си от пустинята, но пък пристигаха с чудесните си коне, към които се отнасяха с такова внимание, че хората ги наричаха „алдските жени“. Като внимаваха да не ги чуе някой алд, разбира се.
Хората се опитваха да се дръпнат от пътя на конете, но имаше някаква суматоха зад тях. После изведнъж единият от конете изцвили и се изправи на задните си крака, подплаши се. Тълпата внезапно се раздели. Конят препускаше право към мен. Усетих натиска на тълпата отзад и осъзнах, че не мога да помръдна. Конят се приближаваше — нямаше ездач и люшкащите се юзди ме шляпнаха през ръката. Сграбчих ги и ги дръпнах. Главата на коня се спусна към рамото ми и се озовах право пред облещените лилави очи. Главата му ми се стори толкова голяма, че сякаш заемаше целия свят. Но конят бе спрял. Плъзнах ръка нагоре по юздите и ги стиснах силно, не знаех какво да направя. Конят се опита да отметне глава, с което почти ме вдигна от земята, но аз го удържах, макар да бях обзета от ужас. Конят изпръхтя мощно през ноздри и застана неподвижно — дори се опря на мен, сякаш търсеше закрила.
Всички наоколо крещяха и пищяха и се притесних да не подплашат пак бедното животно.
— Кротко, кротко — повтарях глупаво, сякаш конят можеше да ме разбере. А после тълпата зад коня неочаквано се разтвори и на огрените от слънчевите лъчи плочи видях алдския офицер, хвърлен от седлото и все още замаян. Непозната жена вървеше към него… и до нея вървеше лъв. По-точно лъвица.
Читать дальше