Урсула Гуин: Гласове

На Иста й трябваше известно време да приеме мисълта, че друмлордът ме е взел под крилото си и че се занимава с „образоването“ ми, дума, която тя произнасяше много внимателно, като да беше на чужд език. И наистина, това бе дума, с която трябваше да се внимава под властта на алдите, които смятаха, че четенето е дяволско занимание. Заради тази опасност, а и тъй като самата тя бе невежа („За какво й е на една готвачка да чете, кажи ми? Да не би да поискаш да ти направя супа от мастило и перо?“), Иста не одобряваше учебните ми занимания. Ала нито веднъж не й хрумна да ме обвинява за това или да се възпротиви на друмлорда. Понякога си мисля, че къщата ни беше благословена, защото всички бяхме верни един на друг.

Въпреки мърморенето на Иста се стараех да помагам в кухнята и ходех на пазар — с Боми, ако е свободна, ако ли пък не, тогава самичка. Бях ниско и мършаво момиче с късо подрязана коса и тъй като носех момчешки дрехи, все още приличах на голямо дете или непривлекателно хлапе. Хулиганите от нашата улица знаеха, че съм момиче, и често ме замеряха с камъни — деца на моята раса, на Ансул, а се държаха като мръсни алди. Избягвах срещите с тях. Избягвах и постовете на алдите покрай пазарищата: те уж трябваше да въдворяват ред, а непрестанно тероризираха гражданите и вземаха каквото им хареса от сергиите, без да плащат. Стараех се да не показвам страха си, когато минавах покрай тях. Вървях бавно, с привидно безгрижие, и уж не им обръщах внимание. А те стояха свъсени, загърнати в сините си наметала и с кожени ризници, със затъкнати в коланите мечове и тояги. Рядко обръщаха поглед към мен.

А сега наближавам една важна утрин.

Беше късна пролет, четири дни след седемнайсетия ми рожден ден. Соста щеше да се омъжва през лятото и Боми й помагаше в ушиването на сватбената рокля. От седмици това бе единствената тема в разговорите на Иста и Соста — сватба, сватба, сватба, кройки, кройки, кройки. Дори Боми бърбореше непрестанно за това. Като ги слушах, ми се отщяваше да се науча да кроя и шия, а също и изобщо да се омъжвам. Макар че сигурно някой ден щях да се влюбя, а останалото щеше да дойде по реда си. Но първо трябваше да разбера коя съм. Трябваше да сдържа обещанието си пред моя обичан господар и да науча ужасно много неща. Така че веднъж ги оставих да си дърдорят и отидох на пазара сама.

Беше чудесен слънчев ден. Спуснах се по стъпалата към Фонтана на Оракула. Широкият плитък басейн беше пресъхнал и мръсен, тръбата, от която някога бликала вода, стърчеше самотно от счупената скулптура. Фонтанът бе пресъхнал, откак се помнех, а вероятно и преди това, но все пак отправих кратка молитва към Повелителя на изворите и водата, докато го заобикалях. Зачудих се, не за първи път, защо ли са го нарекли Фонтана на Оракула и защо другото име на Галваманд е Къщата на Оракула. Реших, че ще е най-добре да попитам за това друмлорда.

Откъснах очи от занемарения фонтан и плъзнах поглед над града, към извисяващия се от другата му страна Сул, планината от скали и сняг, развяла облачно знаме на север, накъдето духаше вятърът. Помислих си за Адира и Марра и техните дрипави войници, подгонени към заледените върхове, останали без храна и огън, и за това как коленичили, за да отправят молитви към бога на планината и духовете на ледника. Една врана долетяла — стискала в клюна си листенца и ги пуснала в краката на Адира. Те благодарили на птицата и й предложили от оскъдния хляб, с който разполагали. „Дар зелена надежда в клюн като черно желязо“. Мислите ми винаги бяха отправени към героите.

Прошепнах молитва към Сул и суните и си продължих по пътя, като не пропуснах да плъзна ръка по каменната ниша на боговете на Западна улица. Бях решила да сляза на Пристанищния пазар, въпреки че оттам пътят до дома бе по-дълъг, особено когато носиш покупки. Нищо не можеше да помрачи чудесното ми настроение от това, че се разхождам на чист въздух и че слънцето грее безгрижно. В моменти като този се изпълвах с увереността, че моите богове ме следват навсякъде. Забравях страховете си. Минавах покрай постовете на алдите, сякаш са дървени статуи.

Пристанищният пазар е широк и настлан с мрамор площад, червените сводове на Митническата служба се издигат в северния край, а Кулата на Морските адмирали — в южния. На запад се отваря към морето и залива. Дълги ниски мраморни стъпала с извит резбован парапет се спускат към крайбрежния навес на Адмиралтейството и каменистия бряг. Всичко това бе окъпано от слънчевата светлина и разкрасено от синевата на морето, свежия вятър, разноцветните шатри и чадъри на сергиите и веселата шумотевица на пазара. Минах покрай бога на пазара, овален камък, изобразяващ най-старото градско божество Леро, чието име означава справедливост, съгласие и праведни дела. Поздравих го с ръка открито, без дори да се замислям, че наблизо може да се навъртат алди.