Урсула Гуин - Гласове

Гласът на друмлорда беше монотонен и безизразен, на моменти едва доловим. Забелязах, че е стиснал юмруци.

— Една стара асударска легенда твърди, че Гърлото на нощта е на запад, на самия бряг. Дорид, царят-жрец на град Медрон, наредил на своите подчинени жреци на Аттх да открият сърцето на мрака. Някои смятали, че е скрито в планината Сул, а други казали: не, това е вулкан, съдържа огън и значи е свещен за Аттх. Мястото трябва да е срещуположно на планината — отвъд водата, там ще е бездънният кладенец на злото. Следователно Гърлото на нощта трябва да е в град Ансул. Би трябвало да го пазят магьосници, владеещи ужасни сили, които могат да съберат армия от зли духове, нечисти плодове на земята. За да го защитят, там ще се съберат всички езически божества. И тъй армията на Асудар била пратена да превземе страната и град Ансул със сила и да открие Гърлото на нощта. Веднага щом го намери, цар Дорид ще прати Хилядата предани мъже с техните пламтящи знамена, истинска огнена армия. Светлината ще разпръсне мрака и добрата воля ще смаже злото.

Той си пое рязко въздух. Прехапа устна и отмести очи към пламъчето на свещта.

— Никога не съм чувал тази история, — призна Каспро. Гласът му трепереше. Предполагам, че заговори, за да даде време на друмлорда да се съвземе. — Чувал съм разкази как воюват помежду си Аттх и Обаттх. За тяхната безконечна война. И хората от пустинята знаят, че съществува планина на име Сул, далече на запад, необичайно място дори само защото е заобиколено от вода. Солена вода, която наричат проклятието на Обаттх… Но разказът за Гърлото на нощта трябва да е тайно познание. Само за жреците.

— И полезен, за да оправдае нашествие — рече Грай.

— Ако е само това, би трябвало да е по-широко разпространен, не мислите ли? Господарю, дали обикновените войници знаят тази история?

— Нямам представа. Зная само, че им е било заповядано да търсят определени неща. Определени къщи. Пещери, магьосници, идоли, книги… в хълмовете над града има много пещери. И идоли и книги също има — навремето в Ансул се срещаха на всяка крачка. Само че войниците си свършиха старателно работата.

Известно време всички мълчахме.

— Как ви управляват сега? — попита Грай. Имаше нещо в гласа й — макар че не беше красив като този на мъжа й, но имаше нещо, което внушаваше спокойствие, същото, което чувствах, когато галех лъвицата по козината. Когато друмлордът й отговори, гласът му не звучеше така напрегнато.

— Ние сме поробени, как да ни управляват. Ганд Йораттх и офицерите му олицетворяват закона тук. През повечето време жителите на града се занимават с неща, с които са се занимавали открай време, а алдите налагат волята си, наказват богохулството и се държат надменно. Живеят тук като войници в гарнизон още откакто превзеха града. Не пращат заселници. Не водят жени. Те не искат да се заселят тук. Мразят града, страната, морето. За тях самата земя е място за изгнание, а това е най-лошата й част.

В тишината, която последва, Шетар вдигна глава, изръмжа гърлено и се прозя шумно.

— Права си — кимна й Грай. Двамата с Каспро се надигнаха, пожелаха ни лека нощ и ни благодариха за гостоприемството.

Дадох на Грай една маслена лампа, за да намерят пътя към тяхната стая. Видях, че и двамата докоснаха леко с пръсти молитвената ниша, преди да излязат. Отдалечиха се, хванати за ръка, по коридора, лъвицата вървеше кротко зад тях. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху стените.

Обърнах се и видях, че друмлордът отново е втренчил поглед в пламъчето. Лицето му изглеждаше уморено. Помислих си колко е самотен. Приятелите му бяха измрели или отпътували отдавна, а той трябваше да остане тук. Досега смятах, че самотата му е негов избор, че му е присъща, но сега осъзнах, че просто не е имал избор.

Той ме погледна и попита:

— Какво ни доведе в Галваманд?

Тонът му ме изплаши.

— Приятели, смятам — рекох накрая.

— О, да. Могъщи приятели, Мемер.

— Господарю…

— Да?

— Това Гърло на нощта, този Обаттх. Червените шапки, войниците — заради това ли са дошли в Галваманд? Защото мислят, че…

Той не бързаше с отговора. Седеше прегърбен, както когато го измъчваше болка.

— Да — рече след време.

— Но има ли… има ли нещо, което…

Не знаех какво искам да попитам, но той ме разбра. Погледна ме навъсено.

— Това, което търсят, им принадлежи. То е в техните сърца, не в нашите. В тази къща не живее зло. Те доведоха мрака с тях. Никога няма да разберат какво е имало в недрата на тази къща. Няма да го търсят, не ще го и видят. Тази врата е вечно затворена за тях. Не се страхувай, Мемер. Не можеш да го предадеш. Аз се опитвах. Опитвах се да стана предател. И то неведнъж. Но боговете на моята къща и сенките на мъртвите ми простиха още преди да го сторя. Те не ми позволиха да го направя. Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце.