Тери Гудкайнд - Изповедник

През пролуките между каруците Ричард виждаше как дрипльовци се опитват да заработят храна или някой грош, като обикалят от група на група и предлагат на войниците да им посвирят на флейта и да им попеят. Други предлагаха услуги бръснене, пране или зашиване на дрехи, татуировки. Трети се скитаха из лагера и гледаха да откраднат нещо. Малцина имаха намерение да проливат кръв.

В центъра на всичко това, в обръча от каруците на обоза, Ричард лежеше окован заедно с другите пленници, докарани да участват в турнирите по Джа’Ла д’Джин. Повечето му съотборници всъщност бяха мъже от редовната войска на Императорския орден, но те спяха в палатките си, не тук. Почти нямаше град, управляван от Ордена, който да няма свой отбор по Джа’Ла. Тези мъже играеха, откакто се помнят. Надяваха се да продължат да играят Джа’Ла и след края на войната. За много от войниците на Ордена Джа’Ла д’Джин, Играта на живота, сама по себе си беше въпрос на живот и смърт, съизмерим с каузата на Ордена. Дори за мършавата старица, която следваше своя император в неговия военен поход и преживяваше с остатъците от неговите завоевания, убийството беше приемлив начин да помогне на любимия си отбор да завоюва победа.

Да има печеливш отбор по Джа’Ла беше източник на голяма гордост за всяко военно подразделение, за всеки град. Командир Карг, който отговаряше за отбора на Ричард, също беше твърдо решен да завоюват победа. Печелившият отбор можеше да му донесе далеч по-осезаема полза от едната слава. Треньорите на най-добрите отбори си спечелваха репутация на могъщи мъже. Най-силните играчи се сдобиваха с всякакви награди, включително и легиони от жени, нетърпеливи да скочат под завивките им.

През нощта оковаваха Ричард за каруците, с които превозваха в клетки него и другите пленници. Обаче по време на турнирите, в които участваха по пътя си, той беше нападателят на отбора, човекът, на когото бяха поверени амбициите на командир Карг за успех в двубоите, предстоящи в главния лагер на император Джаганг. Животът на Ричард зависеше от това колко добре ще се справи със задачата. Досега се бе отплащал подобаващо за доверието, което командир Карг имаше в него.

Още от самото начало Ричард нямаше друг избор, освен да прибави и своите усилия към тези на командир Карг — в противен случай щеше да бъде екзекутиран по възможно най-кошмарния начин.

Но имаше и други причини да играе на добра воля. И те бяха много по-важни от всичко останало.

Огледа се и видя, че Джонрок, който беше окован към същата каруца, спи дълбок сън, проснат по гръб. Мъжът беше мелничар по занаят и здрав като дъб. За разлика от нападателите в другите отбори, Ричард държеше много на физическите упражнения и следеше стриктно всички да ги правят при всеки удобен случай. Това не се нравеше особено на съотборниците му, но спазваха наставленията му. Докато пътуваха в клетката към главните сили на Императорския орден, Ричард и Джонрок дискутираха възможностите да усъвършенстват играта си, измисляха и запаметяваха тайни знаци и непрестанно правеха лицеви опори и други упражнения, които да подобрят физическата им форма.

Изтощението най-сетне беше надделяло над шума и суматохата в лагера и Джонрок спеше кротко и тихо като бебе, без изобщо да подозира, че репутацията им е подтикнала зложелател да се промъкне при тях посред нощ и да се опита да унищожи шансовете на отбора им, преди още да са стигнали до важните турнири.

Колкото и уморен да беше, Ричард само се унасяше на пресекулки. Не можеше да заспи. Нещо не беше наред. Не беше свързано с милиардите потенциални проблеми, които кръжаха около него. Нямаше нищо общо и с непосредствените опасности, които го грозяха като пленник. Беше друго, нещо отвътре, нещо дълбоко в него. Донякъде то му напомняше за времето, когато беше тежко болен, но и това не описваше точно усещането. Колкото и внимателно да се опитваше да го анализира, същността на това чувство му се изплъзваше. Той беше толкова объркан от необяснимото усещане, че в крайна сметка единственото, за което беше сигурен, бе болезненото и изнервящо предчувствие за нещо лошо.

Освен това беше твърде зает с мислите си за Калан, за да може да заспи. Пленница на самия император Джаганг, тя едва ли беше далече.

Понякога, когато двамата с Ничи оставаха сами късно през нощта край огъня, тя му бе доверявала колко жестоко се е държал с нея Джаганг. Мисълта за това не даваше на Ричард миг покой. Не можеше да види императорските шатри, но по-рано през деня, докато каруците минаваха през разпрострелия се във всички посоки лагер, успя да зърне внушителните палатки на командването. Възможността след цялото това време да потъне в зелените очи на Калан, макар и за един кратък миг, го изпълни с радост и облекчение. Най-накрая я намери и се увери, че е жива. Сега оставаше да открие начин да я измъкне.