Тери Гудкайнд - Изповедник

— Вината е нейна! Ако тя се беше придържала към инструкциите ни и беше донесла всичките три кутии едновременно, нямаше да се разделим и трите кутии щяха да са при нас. Но тя се провали и не успя да донесе и трите. Вината е нейна!

Сестра Улиция беше казала на Калан да скрие и трите кутии в раницата си и да ги донесе. Но трите не се събраха и тя донесе първо едната, като възнамеряваше да се върне за останалите. Сестра Улиция остана, меко казано, недоволна. Преби Калан почти до смърт, задето не успя да направи невъзможното и да събере кутиите в раница, която не беше достатъчно голяма.

Калан не си даде труд да каже нещо в своя защита. Отказа да се принизи дотолкова, че да се опита да даде разумно обяснение на хора, които не се вслушваха в разума.

Джаганг погледна през рамо към Калан. Тя отвърна на погледа му с безизразно спокойствие. Той отново се обърна към Сестра Армина:

— И какво от това? Сестра Улиция вкара кутиите в играта, това означава, че тя е играчът.

— Още един играч! — изкрещя Сестра Улиция от пода между тях. — Сега има двама играчи! Годината започва отначало. Това е невъзможно! — Улиция внезапно протегна ръце. — Невъзможно!

Ръцете й уловиха празното пространство.

Тя тежко седна на пода, като дишаше трескаво. Треперещите й ръце покриха лицето й, сякаш случилото се току-що я бе съкрушило. Джаганг се извърна настрани, потънал в мисли.

— Може ли двама души да вкарат кутиите в играта едновременно? — запита той сам себе си.

Очите на Сестра Армина се въртяха трескаво. Тя, изглежда, не беше сигурна дали от нея се очаква да отговори. Накрая реши да мълчи.

Сестра Улиция разтърка очи.

— Той изчезна.

Джаганг се наведе намръщен над нея.

— Кой е изчезнал?

— Видях лицето му. — Тя направи неопределен жест. — Беше ей тук и ми говореше, но после изчезна. Не знам кой беше той, Ваше сиятелство.

Жената изглеждаше дълбоко потресена.

— Какво видя? — попита Джаганг.

Сякаш разтърсена от внезапен удар, тя скочи на крака. Очите й бяха облещени и пълни с болка. От ухото й се процеждаше струйка кръв.

— Какво видя? — повтори Джаганг.

Калан и преди го бе виждала да причинява болка на Сестрите. Независимо дали преди малко е могъл да влезе в съзнанието на Сестра Улиция или не, беше ясно, че сега не му е проблем.

— Един — задъхано подхвана Улиция, — който стоеше ей тук, в шатрата, Ваше сиятелство. Каза ми, че има нов играч и заради това годината трябва да започне отначало.

— Нов играч за силата на Орден? — сключи вежди Джаганг.

Сестра Улиция кимна, сякаш се страхуваше да го признае.

— Да, Ваше сиятелство. Още някой е вкарал кутиите на Орден в играта. Ние сме предупредени, че годината трябва да започне отначало. Сега разполагаме с една година, считано от днес — първия ден на зимата.

Джаганг се отправи към входа, потънал в размисъл. Двама от елитните гвардейци дръпнаха двойните завеси пред него и той прекрачи прага, без да спира. Калан знаеше, че ако не остане плътно до него, за да му е подръка, болката ще дойде почти веднага и затова го последва, преди да й бъде напомнено. Улиция и Армина зад нея бързаха да не изостанат.

Огромните мъжаги от елитната гвардия пред шатрата отстъпваха встрани, за да сторят път на императора. Другите войници — специалните пазачи на Калан — ги следваха плътно.

Докато вървеше подир Джаганг в студената утрин, Калан търкаше ръце една в друга, за да се стопли. На запад се издигаше стена от тъмни облаци. Дори през вонята на лагера тя успя да помирише дъжда, натежал във влажния въздух. Тънките облаци, бягащи на изток, бяха окъпани в кървавочервено от изгрева на първия ден на зимата.

Джаганг стоеше безмълвен, загледан в огромното плато в далечината. Най-отгоре се извисяваше Народният дворец. Макар наистина да беше дворец, всъщност беше цял град — лоното на мощта на Д’Хара. Този град оставаше последният пост на съпротива срещу жаждата на Императорския орден да властва над света и да наложи своите правила на човечеството. Армията на Ордена заливаше безкрайната равнина Азрит като отровно черно море, погълнало платото и изолирало го от всяка надежда за помощ или спасение.

Първите лъчи от светлината на изгрева вече галеха далечния дворец, като позлатяваха неговите мраморни стени, колони и кули. Прекрасна гледка, от която човек оставаше без дъх. За всички от Ордена обаче дворецът с цялата му красотата, все още недокосната от развратните им ръце, предизвикваше само завист и омраза. Те жадуваха да унищожат мястото, да изтрият съществуването на неговото величие, да се уверят, че човекът никога повече няма да се стреми да постигне този идеал.