Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

Калан обърса челото й с влажната кърпа и усети ръката й върху своята.

— Калан, помисли ли за онова, което ти казах?

Калан я зави грижливо.

— Не искам да бъда Кралица на Галеа, Кралицата си ти, сестро.

— Моля те, Калан, нашият народ има нужда от водач. Аз вече не мога да го управлявам. — Тя стисна още по-силно ръката на Калан. По лицето й потекоха сълзи. — Калан, трябва да направиш това заради мен, заради тях!

Калан избърса сълзите от очите й.

— Сирила, нека да говорим за това, когато се оправиш.

Сирила притисна ръка в корема си.

— Сега не мога да управлявам.

— Сирила, разбирам те. Наистина. Макар те да не направиха с мен онова, което са направили с теб, аз също бях в онази дупка. Разбирам те. Но ти ще се оправиш. Обещавам ти.

— И ти ще станеш Кралица? На нашия народ?

— Ако се съглася, ще е само за кратко. Само докато отново си възвърнеш силите.

— Не…! — простена тя. Зарови лице в ръцете си и се затресе цялата. — Недей, моля те. Добри духове, помогнете ми. Не…!

Сирила отново потъна в бездната на своите кошмари. Тялото й се отпусна, погледът й угасна и се заби в тавана. Калан я целуна по бузата. Принц Харолд чакаше в тъмнината пред прага.

— Как е сестра ми?

— Страхувам се, че няма промяна. Но ще се борим, тя ще се оправи.

— Калан, трябва да направиш онова, за което те моли. Тя е Кралицата.

— Защо ти не станеш Крал? Много по-разумно е.

— Аз трябва да се боря за нашия народ, за всички хора от Средната земя. Нямам време. Аз съм войник и искам да служа на народа си така, както умея. Ти си Амнел, дъщеря на Крал Уиборн, ти трябва да бъдеш Кралица на Галеа.

Калан понечи да отметне дългата коса зад раменете си, но не я намери. Сети се, че тя отдавна не е там. Не можеше лесно да отвикне — та косата й бе с нея през целия й живот. Не можеше да приеме мисълта, че е отсечена до корен.

— Ще помисля — каза тя и отмина.

Отново седна пред камината и се загледа в пламъците — единствения източник на светлина в трапезарията. Гледаше ги и си мислеше за живите неща, които постепенно се превръщат в пепел. Всички я отбягваха, гледаха да я оставят сама.

След известно време усети, че Зед стои зад нея. Още не можеше да свикне да го гледа с тези изискани дрехи. Той й подаде една чаша.

— Защо не пийнеш малко чай.

Тя не отмести очите си от камината.

— Не, благодаря.

Той завъртя чашата между дланите си.

— Калан, не можеш да продължаваш да се обвиняваш. Нямаш вина.

— А ти не можеш да лъжеш, магьоснико. Видях погледа в очите ти, когато ти казах какво съм направила. Помниш ли?

— Обясних ти вече. Знаеш, че бях под въздействието на заклинанията на три чародейки, които само силен емоционален шок можеше да развали. Гневът също би могъл да свърши работа, но за да стане това, бе необходимо да бъде оставен да вилнее на воля. Повторих ти го вече толкова пъти — наистина съжалявам за онова, което ти причиних.

— Видях погледа в очите ти. Ти искаше да ме убиеш!

Зед я погледна изпод вежди.

— Трябваше да го направя, Майко Изповедник…

— Калан. Казах ти вече — не съм Майката Изповедник.

— Наричай се както ти харесва, но си оставаш това, което си. Отричането от името не променя същността ти. И както вече ти казах, аз трябваше да свърша и това. За да направиш заклинание за смърт, трябва да убедиш човека, на когото го правиш, че наистина ще умре. В противен случай нищо няма да стане. След като гневът ми възвърна разсъдъка, вече знаех, че трябва да направя заклинание за смърт, така че просто използвах онова, което ставаше, за да направя онова, което трябваше да бъде направено. Това бе отчаяна стъпка. Но не го ли бях направил, хората нямаше да повярват, че са те видели обезглавена.

При мисълта за тази магия Калан потръпна. До края на дните си нямаше да забрави леденото докосване на заклинанието за смърт.

— Ти трябваше да използваш магия, за да разрушиш онзи Съвет на злото. Трябваше да ме спасиш, като избиеш онези мъже.

— И тогава всички щяха да знаят, че си жива. Там всички бяха обзети от лудостта на омразата. Ако го бях направил, щяха да ни преследват хиляди войници, цяла армия мъже. А сега не сме преследвани от никого. Вече можем да се заемем със задълженията си.

— Ти се заеми. Аз нямам нищо общо с добрите духове.

— Калан, знаеш какво ще се случи, ако се откажем. Нали именно ти дойде в Западната земя миналата есен, за да ме намериш и да ми кажеш същото това нещо. Ти ме убеди, че ако изоставим магията, справедливостта, ако не помагаме на безпомощните и беззащитните, това означава да оставим доброволно победата в ръцете на врага.