Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

Зед преглътна с мъка.

— Можа ли да видиш знака върху тялото му?

— Не. Но знам със сигурност какво представляваше: знака на мъртвите, на Пазителя на отвъдния свят. Ричард беше белязан от Пазителя!

Зед се опита да успокои треперещите си ръце, да възстанови дишането си.

— Имаше ли други видения?

— Да, но не толкова силни и не ги разбрах. Втурваха се в главата ми толкова бързо, че не можех да ги различавам, чувствах само извиращата от тях болка. След това Ричард си тръгна. Докато Морещиците стояха с гръб към мен, загледани в него, аз изтичах до стаята си и се заключих вътре. Останах в леглото си много часове, плачейки неутешимо от видяната болка. Лейди Ордит блъскаше по вратата, викаше ме, но аз й казах, че съм болна, и накрая тя си тръгна сърдита.

Плаках, докато не ми останаха сълзи. Бях видяла добродетелността на този човек и плачех от страх пред злото, което протягаше към него отвратителните си ръце. Макар виденията ми да бяха толкова различни, все пак си приличаха. Те всички бяха пропити от едно и също чувство: опасност. Опасността притиска този човек отвсякъде, обгръща го така, както водата обгръща рибата. — Джебра се посъвзе малко, докато Зед седеше мълчаливо срещу нея, без да сваля поглед от очите й. — Ето защо не искам да работя за него. Дано добрите духове винаги са с мен! Не желая да имам нищо общо с опасностите, които са навсякъде около този мъж. Не желая да имам нищо общо с отвъдния свят.

— Може би ще успееш да му помогнеш с твоята дарба, ще можеш да му подскажеш как да избегне опасността. Всъщност точно на това се надявах, когато ти предложих да работиш за него — тихо каза Зед.

Джебра избърса сълзите с опакото на ръката си.

— За всичкото злато и сила на дука не бих се съгласила да работя за Господаря Рал. Вярно, че не съм страхливка, но не съм и героиня, нито пък съм си загубила ума. Не пожелах да ми върнеш вътрешностите на мястото, за да ги видя отново разкъсани, и то заедно с душата ми.

Зед тихо наблюдаваше как Джебра се мъчи да се овладее, да превъзмогне страха от ужасните видения. Тя въздъхна дълбоко. Сините й очи най-сетне се спряха върху неговите.

— Ричард е мой внук — каза той направо.

Тя затвори очи.

— О, добри духове, простете ми — тя закри устата си с ръка и остана така дълго, без да знае какво да направи; след това отвори очи, веждите й бяха свити в ужас. — Зед… толкова съжалявам, че ти разказах всичко това. Прости ми. Ако знаех, никога нямаше да го сторя. — Ръцете й трепереха. — Прости ми, о, моля те, прости ми!

— Истината си е истина. И аз няма да ти обърна гръб само защото си я видяла. Джебра, аз съм магьосник; знам, че Ричард го грози голяма опасност. Точно затова те помолих за помощ. Воалът, делящ ни от отвъдния свят, е разкъсан. Съществото, което те изкорми, е дошло в света на живите именно през този процеп. Ако той продължава да се уголемява, Пазителят ще избяга през него. Ричард е направил неща, за които в пророчествата пише, че могат да бъдат направени само от онзи, който единствен е способен да съшие разкъсания воал.

Той вдигна кесията със злато и бавно я пусна в скута й. Джебра я проследи с очи. Магьосникът отдръпна ръката си, докато жената не отделяше очи от кесията, сякаш тя бе някакъв страшен звяр.

— Много опасно ли ще бъде? — попита тя с глух глас. Когато очите й се вдигнаха, Зед се усмихна.

— Не повече от следобедна разходка из Двореца.

Ръката й инстинктивно се стрелна към корема, където доскоро зееше ужасната рана. Очите й се плъзнаха по огромните пусти коридори, сякаш търсеха път за бягство или се взираха за скрит нападател. Тя заговори, без да го поглежда.

— Баба ми беше Прозрител. Веднъж ми каза, че виденията винаги ще ми носят единствено страдание. И че няма да мога да направя нищо, за да променя това. После добави, че ако някога ми се удаде възможност да ги използвам в името на доброто, не бива да се колебая. Това щяло да облекчи товара ми в известна степен. Каза ми го в деня, когато сложи Камъка в ръката ми. — Джебра взе кесията и я върна на Зед. — Не бих го направила за всичкото злато на Д’Хара. Но ще го направя за теб.

Зед се усмихна и я погали по бузата.

— Благодаря ти, дете. — Той постави кесията обратно в скута й, монетите иззвъняха. — Задръж това, ще ти потрябва. Ще имаш много разноски. Каквото е останало вътре, е твое. Такова е желанието ми.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Какво се иска от мен?

— Е, най-напред и двамата трябва да се наспим добре. Ти имаш нужда от няколко дни почивка, за да възстановиш силите си. А след това те чака път, лейди Бивинвиър — той се усмихна, виждайки как тя повдига едната си вежда. — Сега и двамата сме скапани. Утре, след като се наспя, имам да свърша нещо много важно. Преди да тръгна, ще мина да те видя и ще поговорим още малко. Но искам да те помоля от този момент нататък да носиш Камъка си така, че да не се вижда. Не е добре да показваш дарбата си пред сенките на мрака.