Тери Гудкайнд - Камъкът на сълзите

Когато преодоляха най-страшното, Зед най-сетне отдели мъничка част от магията си, за да притъпи болката. Джебра се отпусна на пода и простена с облекчение, което той също почувства да се разлива в тялото му. Концентрира потоците магия в правилната посока и довърши лечението. С помощта на дарбата си накара раната й да се затвори, като остави тъканите сами да се съединят и плътта да зарасте. Всичко си дойде на мястото. Кожата й се изопна така, сякаш никога не беше разкъсвана. След като всичко бе готово, на Зед му остана само да излезе от съзнанието й. Нещо толкова опасно, колкото и влизането. Още повече, че силата му бе почти изчерпана, след като я беше вложил почти цялата в Джебра. Вместо да губи ценно време в разсъждения колко е опасно връщането обратно, той побърза да се потопи отново в болката.

Около час по-късно Зед се намери паднал на колене, свит на кълбо, ревящ неутешимо. Джебра седеше до него, положила главата му на рамото си и го прегръщаше. Веднага щом осъзна, че се е върнал, Зед се стегна и след малко вече се бе посвестил. Огледа коридора. Хората бяха изтласкани на достатъчно разстояние, за да не чуват крясъците им. Което не бе особено трудно, тъй като никой нямаше особено желание да се окаже близо до магьосник, способен да причини някому болка като тази, от която Джебра бе крещяла до припадък.

— Готово! — каза Зед с едва сдържана гордост в гласа. — Не било чак толкова страшно. Мисля, че вече всичко е наред.

Джебра се засмя тихичко с треперещ глас и го прегърна още по-силно.

— А винаги са ме учили, че няма магьосник, който да може да излекува един Прозрител.

Зед събра сили да размаха във въздуха кокалестия си пръст.

— Обикновен магьосник наистина не би могъл, скъпа моя. Но аз съм Зедикус Зу’л Зорандер, магьосник от Първия орден.

Джебра изтри една сълза от бузата си.

— Не разполагам с нищо ценно, с което бих могла да ти се отплатя. Освен с това.

Тя разкопча златната верижка, свали я от челото си и я пъхна в ръката на Зед.

— Моля те, приеми моя скромен дар.

Зед погледна верижката със Синия камък.

— Много мило от твоя страна, Джебра Бивинвиър. Трогнат съм. — Зед се почувства виновен, задето бе позволил подобна мисъл да се загнезди в съзнанието й. — Верижката е прекрасна и бих я приел със смирена благодарност. — Той приложи съвсем мъничко сила и Камъкът се отдели от чашката си на верижката. След това й го подаде; верижката му беше достатъчна. — Това стига за отплата. Запази си Камъка; той ти се полага по призвание.

Тя стисна Камъка в ръката си, кимна и целуна Зед по бузата. Той прие ласката й с усмивка.

— А, сега, скъпа моя, имаш нужда от почивка. Използвах доста голяма част от силата ти, за да оправя нещата. Вярвам, че след няколко дни в леглото ще си като нова.

— Страхувам се, че освен от болката, ти ме лиши и от работа. Трябва да си намеря някакво препитание. — Тя погледна окървавените дрипи, останали от зелената й рокля. — Работа, с която да се храня и обличам.

— Как така си носила Камъка, след като си била слугиня на лейди Ордит?

— Малцина знаят какво представлява този Камък. Лейди Ордит нямаше представа. Нейният съпруг, дукът, беше наясно. И се възползваше от услугите ми. Но жена му никога не би позволила сред хората, които работят за него, да има жена, така че той бе принуден да ме назначи за нейна прислужница. Наистина това не е най-почтеното занимание за един Прозрител, но в Баргейлас върлува глад. Семейството ми знаеше за моите способности и вратите на дома ми се затвориха за мен заради виденията, които мога да имам за тях самите. Преди да умре, баба пъхна този Камък, който принадлежеше на нея, в ръката ми и ми каза, че ако аз го нося, ще бъде голяма чест за нея.

Джебра притисна юмрука, в който стискаше Камъка, до бузата си.

— Благодаря ти — прошепна тя, — че не го прие. Че прояви разбиране.

Зед усети нов пристъп на чувство за вина.

— И значи тоя дук те взе при себе си и започна да те използва, както намери за добре?

— Да, преди дванайсетина години. Като прислужница на лейди Ордит присъствах почти винаги на всякакви срещи и събирания. След това дукът идваше при мен и аз му разказвах какво съм видяла в съперниците му. С моя помощ той преумножи властта и богатството си. Всъщност вече никой не знае нищо за Камъка на прозрителя. Дукът презираше хората, които не се вслушват в древната мъдрост. Присмиваше се на невежеството на противниците си, като ме караше да нося Камъка открито на челото си. Освен всичко останало трябваше да наглеждам и лейди Ордит. Това осуети опитите й да остане вдовица. Оттогава насам тя се радва на всяка възможност да отсъства от дома си. Няма да скърби много за мен; задържах се на работа при нея толкова години единствено благодарение на дука. Ако зависеше от лейди Ордит, отдавна да ме е уволнила.