Тери Гудкайнд - Уязвимата империя

— Сега тя е при добрите духове и най-сетне е намерила покой — съчувствено прошепна Калан, макар вече да имаше основания да се съмнява в безусловната устойчивост на представата си за строежа на света.

Дженсън кимна и обърса лицето си с ръка.

— Къде беше твоята грешка, Кара? — попита накрая. Вместо да се ядоса на въпроса и, а може би поради факта, че бе зададен незлобливо и със съпричастие, Кара отвърна с неподправена искреност:

— Свързано е с незначителния проблем, за който ти споменахме.

— Искаш да кажеш с онова нещо, дето искаш да го пипна?

На светлината, процеждаща се от тънкия лунен сърп, Калан забеляза, че Кара отново е смръщила лице.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ричард прокара пръсти през челото си.

— Не съм съвсем убеден.

Калан също бе на мнение, че Кара опростява нещата твърде много.

Морещицата разпери ръце.

— Но, Господарю Рал, не можем да оставим…

— Да се захващаме с бивака, преди да се е мръкнало съвсем — прекъсна я властно Ричард. — В момента се нуждаем от храна и сън.

Кара моментално регистрира категоричността в тона му и не се възпротиви. В отсъствието на Ричард, който бе отишъл да огледа местността сам, Кара сподели с Калан, че се притеснява за Господаря Рал, който и изглеждал ужасно уморен. И предложи, понеже така или иначе разполагаха с достатъчно хора, да не го будят, когато дойде неговият ред да стои на пост през нощта.

— Ще огледам наоколо — додаде Морещицата, — за да сме спокойни, че птиците са се махнали и не ни дебнат с отвратителните си черни очи от някоя скала.

Дженсън се огледа напрегнато, сякаш се притесняваше да не би някой чернопер сокол да се стрелне към нея в тъмнината.

Чул последната реплика, Ричард махна с ръка.

— Отидоха си — поне засега — успокои всички той.

— Нали твърдеше, че те преследват. — Козичката на Дженсън, явно неспокойна, я подбутна с муцунка и получи успокоителна милувка по врата. Двете козлета все така стояха сгушени под корема на майка си. — Досега не ги бях забелязала. Вчера ги нямаше. Появиха се едва тази вечер. Ако наистина те преследваха, едва ли щяха да си тръгнат толкова бързо. По-скоро биха останали да те наблюдават.

— Оставят ни на спокойствие за малко, за да отидат да половуват, а може би и за да притъпят съмненията ни относно истинските им намерения. Когато решат, няма да им е трудно да ни открият, дори да сме продължили пътя си. Това е предимството на сокола: не е нужно да те наблюдава неотлъчно.

Дженсън вдигна ръце на хълбоците си.

— Тогава откъде си сигурен, че те следят? — Тя посочи неопределено в мрака. — И друг път си виждал птици — гарвани, врабчета, гъски, сипки, колибри, гълъби… Откъде знаеш, че те не са проявявали интерес към теб, за разлика от черноперите соколи, които те следят?

— Ами знам — Ричард се извърна и се насочи към каруцата. — А сега да разтоварваме и да си направим бивак.

Дженсън понечи да го последва, за да продължи с възраженията си, ала Калан я хвана за ръката.

— Стига му толкова за тази вечер, Дженсън, става ли? — Калан повдигна вежда. — Нека не обсъждаме повече този въпрос.

Самата Калан беше убедена, че черноперите соколи наистина ги следят, но това нямаше значение. В това отношение имаше пълно доверие на Ричард. Тя бе по-веща по въпроси, касаещи държавното управление, протокола, церемониите, престола; беше запозната с богата палитра от култури, познаваше в детайли причините за отколешни спорове между различни държави, историята на между държавнически споразумения; владееше незнайно колко езика, включително тънкия език на дипломацията. Във всички тези сфери Ричард и се доверяваше безпрекословно.

Но изникнеше ли нещо необичайно като това да ги преследват чудати птици, тя никога не поставяше под съмнение неговата дума.

Освен това знаеше, че Ричард още не е намерил отговор на всичките си въпроси. И друг път го бе сварвала в подобно състояние — вглъбен в себе си, замислен, търсещ връзката между важни факти и неуловими модели, видими единствено за него. Калан знаеше, че в такива случаи той се нуждае от спокойствие и трябва да бъде оставен на мира. Да го пришпорват да даде отговори, преди да ги е открил за себе си, означаваше да го отклонят от работата му и да го забавят допълнително.

Загледана в гърба на отдалечаващия се Ричард, Дженсън най-сетне се примири и с усилие се усмихна. В следващия миг, явно осенена от нова мисъл, ококори очи.

— Има ли намесена магия? — прошепна тя, наведена към Калан.