Тери Гудкайнд - Лавинен огън

Докато живееше в Двореца на пророците, той неведнъж бе слизал в подземията и бе разгръщал някои от най-ценните и добре охранявани пророчески книги. Нямаше как да не признае, че част от тях наистина бяха доста опасни и обезпокоителни. Но пък, от друга страна, от опит знаеше, че пророчествата обикновено казват онова, което хората очакват да чуят.

Вече лично се убеди в това какво означава да си част от пророчество. Двамата с Калан се оказаха въвлечени в не едно и две пророчества. Най-горчивият му опит го отвеждаше към пророчествата на вещицата Шота. С течение на времето той си изгради мнението, че това са текстове без особена стойност, които само създават проблеми на хората.

Усмихна се насила.

— Ничи, говориш като Сестра на светлината. — На нея май не и беше забавно. — Кара ще дойде с мен — продължи той опитите си да я поуспокои.

Едва след като го каза, се сети, че присъствието на Кара до него не бе попречило на онази стрела да го улучи. И като се замисли в тази посока, се запита къде ли всъщност е била Кара по време на битката? Нямаше спомен да я е видял край себе си. Кара не се плашеше от битки — цяло стадо коне не биха и попречили да защити своя Господар Рал. Със сигурност е била някъде наоколо, но той не помнеше да я е мярнал.

Грабна широкия си кожен боен колан и го пристегна на кръста си. Този колан, както и още някои аксесоари от облеклото си, които някога бяха принадлежали на велик магьосник, си бе набавил от Магьосническата кула. Сега тя се охраняваше от Зед, който се бе заел с нелеката задача да пази Кулата от ордите на император Джаганг от Стария свят. Ничи въздъхна нервно и наложи на лицето си онази маска на сериозност и непреклонност, която Ричард прекрасно познаваше. Този път обаче той си даваше сметка, че реакцията и се дължи на дълбоката и загриженост за неговото здраве и живот.

— Не можем да си позволим подобно отклонение, Ричард. Има толкова важни неща, за които трябва да поговорим. Нали точно затова бях тръгнала към теб. Не получи ли писмото, което ти изпратих?

Ричард се сепна. Писмо… писмо…

— Да! — сети се накрая. — Получих го. И ти изпратих отговор по един войник, когото Калан бе докоснала със силата си.

Ричард улови бързия поглед на Кара към Ничи.

— Не съм получавала никакъв отговор от теб.

Леко озадачен, Ричард вдигна ръка в посока на Новия свят.

— Първата задача на въпросния войник беше да се качи на север и да убие император Джаганг. Беше докоснат от изповедническа сила. По-скоро би умрял, отколкото да не изпълни поставената му от Майката Изповедник задача. Щом не те е открил, явно първо е тръгнал по дирите на Джаганг. Възможно е и да му се е случило нещо още по пътя. В Стария свят дебнат какви ли не опасности.

Изражението на Ничи бе красноречиво — беше и дал поредното доказателство, че е напълно откачил.

— Наистина ли мислиш, пък било то и в най-смелите ти фантазии, че е толкова лесно да унищожиш пътешественика по сънищата?

— Не, разбира се, че не. — Той намести канчето си за готвене в раницата, за да не я издува толкова. — Предполагахме, че войникът ще бъде убит, преди да успее да изпълни мисията си. Но, честно казано, се надявахме да има и някакъв шанс за успех. Макар че всъщност по-важното беше да нарушим съня на Джаганг, като му подхвърлим, че сред хората му са се появили убийци.

По прекалено спокойното лице на Ничи той разбра мнението и по въпроса. Тя очевидно продължаваше да смята, че всичко това е свързано с фантазиите му за онази жена от съня му.

Тогава Ричард си спомни и другите събития.

— Ако не ме лъже паметта, Ничи, малко след като Сабар ми донесе писмото ти, ни нападнаха. Той загина в битката.

Потаен поглед към Кара потвърди думите му.

— Добри духове — отрони Ничи, съкрушена да чуе лошата вест за младия Сабар. Ричард споделяше скръбта и.

Спомни си трескавото предупреждение от писмото на Ничи, че Джаганг е започнал да създава оръжия от хора, родени с дарбата, както е било правено преди три хиляди години, още преди Голямата война. Това бе потресаващо развитие на нещата, до каквото никой не вярваше, че може отново да се стигне. Но Джаганг явно бе намерил начин да го направи, използвайки Сестрите на мрака, които държеше в свой плен.

По време на нападението срещу бивака им писмото на Ничи бе хвърлено в огъня. Ричард така и не успя да го прочете до края, преди да бъде унищожено. Все пак прочете достатъчно, за да разбере мащабите на надвисналата опасност.

Когато се отправи към масата, където лежеше мечът му, Ничи му препречи пътя.